Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Видяхте ли им физиономиите? — Усмивката му се разтегли чак до ушите. — Искам да кажа, видяхте ли лицата им? Особено на оня старец. Страхотен майтап!
— Страхотен майтап — повтори тя, извърната назад. Мъжете скачаха в тъмния седан и затръшваха вратите му. Дребните очертания на колата им на стотина ярда отзад се смаляваха с всяка измината секунда. Каквото и да имаше под капака на двигателя, едва ли служебната кола можеше да му съперничи. Сара се обърна напред и се загледа в гигантските гуми, които буквално изяждаха чакъла, без да разлюляват кой знае колко машината при този толкова накъсан път.
— Ти си пълен с изненади — каза тя.
— Да, оня старец беше прекалено хитър, ама нали знаеш, хитрата сврака с двата крака. Държавна работа, дрън-дрън. Сякаш нямаше да разбера какво му е в ума. Той е един от ония, дето си се хванала на бас с тях, нали?
— Точно така… Той е един от онези — кимна Сара.
— Така си и знаех! — Той въодушевено тупна кормилото с двете си длани. — Мик пък се държа толкова официално с него. Господи, тоя старец направо се вмъкна под кожата му! Да беше видяла лицето на Мик — сериозно, та чак страшно, сякаш не мога да разбера какво става. Трябваше да го чуеш какво ми каза — да съм бил седнел в задната стая и да си кротувам, докато си отидат. Да, искаше да запази удоволствието само за себе си.
— Радвам се, че ти…
Внезапен десен завой секна думите й. Ръката й мигновено посегна към таблото, за да запази равновесие. Колата бе напуснала главния път и в момента се спускаше по нещо, което можеше да се опише като пътека, бодливи храсти и разхвърляни навред пънове. Напредваха без особени проблеми, макар че друсането се бе увеличило значително. Джеф се обърна към Сара:
— Така ще съкратим около дванайсет мили. Оня малък седан няма да може да се промъкне оттук. Не могат по никакъв начин да ни настигнат. Съжалявам за друсането.
Сара нагласи обезопасителния колан на седалката и задържа ръката си върху таблото. Каквото и да бе вдъхновило младия й приятел за този подвиг, тя нямаше намерение да охлажда ентусиазма му или да подлага на съмнение методите му.
— Не, не. Всичко е наред.
Четири минути по-късно излязоха на павиран път. Джеф пришпори двигателя до почти осемдесет мили в час.
— А сега накъде? — попита той. — Тихуана?
Сара се отпусна назад. Какво ще кажеш за Ню Йорк? Някога ръкувал ли си се със сенатор?
— Толкова е хубаво да се движим. Нека да видим, докъде ще стигнем.
Джеф се усмихна и вдигна скоростта до деветдесет мили в час.
Вотапек се дръпна от бара, сграбчил четвъртата чаша водка и тоник в ръка, а ефектът от алкохола вече бе избил като червени петна по бузите му. Свободната му ръка си играеше с меката част на ухото си, докато се връщаше на мястото си до пианото. Седжуик срещаше определена трудност с един пасаж от етюд на Шопен — бе зациклил в безкрайно повторение.
— „До“ се получава естествено само с лявата ръка избъбри Вотапек, докато пръстите му гневно се мъчеха да отскубнат няколко непослушни косъмчета, стърчащи от ухото му. — Естествено. Защо не искаш да го разбереш?
— Ти си имаш своето убежище, Антоне — отвърна му Седжуик, неспособен да се откъсне от пианото. — Аз си имам своите. Това трябва да ти е последното.
— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш да ми нареждаш какво да правя. — Вотапек на един дъх изгълта съдържането на чашата и помести чашата върху страничната масичка от дясната си страна. После се отпусна на стола, скръсти ръце и притвори очи. — Знаеш, че не е редно — произнесе той и се залюля на стола си. — Просто не мога да му позволя да го направи. Просто не мога.
— Тя ни компрометира — отвърна Седжуик, като най-накрая успя да премине към следващия пасаж. — А, ето. Ти се оказа прав, „до“ е естествено.