Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Наистина ли смятате, че всичко това е необходимо? — попитах за не знам кой път. Ако просто ми бяха дали стандартна пожарникарска каска и дихателен апарат, щях да го преживея.
— Ако ще идвате с нас, да — отвърна ефрейтор Такър. Това, че беше с около осем сантиметра по-висока от мен, не й помагаше много. И двете изглеждахме така, сякаш носехме подарени дрехи.
— Има опасност от зараза, ако в подземието плуват трупове — поясни лейтенант Рен.
— Там наистина ли има толкова много вода?
Те се спогледаха.
— Никога ли не сте била в сграда след пожар? — попита Такър.
— Не.
— Когато влезем, ще разберете.
— Звучи зловещо.
— Нямах такава цел.
Такър почти нямаше чувство за хумор, а у Рен то беше в излишък. Той беше твърде внимателен, докато се намъквахме в костюмите. Провери дали здраво ми е стегнал ремъците и дори ме дари с ослепителната си усмивка. Но всичко това беше твърде прикрито. Не беше достатъчно очевидно, че да кажа: „Виж какво, аз вече имам приятел.“ Доколкото знаех, той с всички се държеше така и бих изглеждала като глупачка, ако приемех това лично.
— Сложете си маската и ще ви помогна да закрепите шлема.
Поклатих глава.
— Просто ми дайте обикновен шлем и аз ще използвам акваланга.
— Анита, ако паднете във водата и шлемът не е затворен херметически, няма да има никаква полза от костюма.
— Ще поема риска — отвърнах аз.
Такър се намеси.
— Вие едвам се дотътрихте от камиона дотук. Когато посвикнете, ще ви е по-лесно, но в дълбока вода дори на нас понякога ни е трудно да се задържим на краката си.
Отново поклатих глава. Сърцето ми затупа толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Поставих маската на лицето си, вдишах дълбоко и се чу този ужасен звук. Сякаш вместо мен дишаше Дарт Вейдър. Във водата, в мрака, дишането ти е единственият звук, който чуваш. Той може да стане оглушително силен, ако очакваш смъртта.
— Тук този ремък трябва да се пристегне — каза Рен и започна да го оправя, сякаш бях петгодишна и ме пращаха да си поиграя в снега.
— Мога и сама — чу се гласът ми чрез откритата радиостанция, монтирана в маската.
Рен вдигна ръцете си в ръкавиците, като не преставаше да се усмихва. Не беше лесно да го засегнеш — вече бях пробвала. Той беше от онези весели добряци, на които сякаш нищо не може да навреди. Никога не се доверявайте на хора, които постоянно се усмихват. Те или се опитват да ви продадат нещо, или не са особено умни. Рен не изглеждаше глупав.
Така или иначе, не успях да стегна ремъците на проклетата маска. Никога не съм могла да търпя да работя, навлечена с нещо по-дебело от хирургически ръкавици. Смъкнах маската и първото ми вдишване беше доста шумно, доста дълго. Потях се, не само от горещината.
Браунингът и файърстарът бяха в пожарната кола. Джобовете на костюма бяха достатъчно за половин дузина пистолети. На гърба си в импровизиран калъф носех и пушка със скъсена цев от комплекта ми с бойно снаряжение. Да, това е незаконно, но преди време Долф не възрази, когато заедно преследвахме един освирепял вампир, от онези, които са като дрогирани с „ангелски прах“ — не чувстват болка, а физически са по-силни от обикновените вампири. Адска сила с кучешки зъби. Показах на Долф пушката и той се съгласи. Последния път всичко приключи с двама мъртви охранители и един полицай новак, размазани из целия коридор. Сега поне Долф и неговите хора имаха сребърни куршуми. Той и Зебровски едва не загинаха, защото имаха само обикновени — доста хартия се изписа по този повод. Тогава им подарих за Коледа една кутия сребърни, преди да започнат да ги получават служебно. Не исках да ги видя мъртви поради липса на сребро в куршумите.
Ножовете бях оставила в ножниците им на китките. Носенето на ножове с оголени остриета в джобовете на водонепроницаем и херметически запечатан костюм е донякъде признак на пораженство. Ако изгубех и двата си пистолета и ми се наложеше да се докопам до ножовете под костюма, тогава с нас щеше да е свършено и не си струваше да се безпокоя. Сребърният ми кръст висеше непокрит на врата ми. Той беше най-доброто възпиращо средство срещу младите вампири. Те не можеха да устоят на кръста, ако той се носи с вяра. Бях срещала само един вампир, способен да си пробие път покрай пламтящ кръст и да ми навреди. Но той е вече мъртъв. Забавно е колко много вампири свършиха така.
Такър се приближи към мен.
— Ще ви помогна да си стегнете маската.
Поклатих глава.