Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Това да не е… нещо като репетиция за бъдещата ти професия? Да не си решил да се кандидатираш за енорийски свещеник на „Сейнт Джайлс“?
Хенри се изсмива невесело.
— Аз съм един налудничав глупак, който си играе с огъня — той произнася думите с горчивина, наблягайки на всяка поотделно. — Ако не се осъзная, огънят ще ме погълне. — Той стисва юмруци, като че ли Уилям е този, който го застрашава, а не собствените му страсти.
— Амиии… ммм — Уилям се мръщи, кръстосва крака, после пак ги отпуска. — Винаги съм те имал за разумен човек. Убеден съм, че не ти липсва… решимост. Освен това сам ще се убедиш, че всяко пристрастяване губи привлекателността си с времето. Това, което ни привлича днес, не може да задържи вниманието ни и утре. Ъъъ… сега за тези проститутки. Ти как ги възприемаш?
Но Хенри се взира невиждащо пред себе си с измъчен вид.
— Те са просто деца, особено някои от тях — деца!
— Еее, да… същинско безобразие е, както съм казвал често…
— И ме гледат така, сякаш аз съм виновен за нещастието им!
— А, да, в това много ги бива…
— Опитвам се да се убедя, че натам ме тласка съчувствието, че искам само да им помогна, както госпожа… както им помагат и други хора. Че искам само да им обясня, че не ги презирам, че вярвам, че и те са Божии твари като мен самия. Но когато се прибера у дома и си легна в леглото, в мислите ми не се въртят представи как помагам на тези нещастни жени. Представям си как ги прегръщам.
— Как ги прегръщаш?
Господи, най-сетне — ето каква била работата!
— Виждам себе си, как ги прегръщам… всички наведнъж; всички те са въплътени в една безлика жена. Всъщност не трябва да я наричам безлика, тя има лице, но то е… като че ли лицето на всички тези жени ведно. Разбираш ли ме? Тя е тяхното… (минава му през ум някакво сравнение със Светата Троица, но си прехапва езика, преди да е произнесъл такова богохулство)… тяхното общо тяло.
Уилям потрива нервно очи. Уморен е, спал е зле в хотела в Дънди, спа зле и във влака на връщане, а откакто се е върнал, все му се налага да работи до късно.
— Такааа… — подема той, вече твърдо решен на всяка цена да накара брат си да стигне до поантата на своя разказ. — И какво точно си представяш, че вършиш с това… общо тяло?
Хенри вдига лице, озарено от стряскащо вдъхновение (а може би слънцето най-сетне е пробило облаците и свети през прозорците?).
— Само ги прегръщам! — заявява той. — Имам чувството, че бих могъл да прегръщам тази жена така цял живот — притисната до тялото ми; да седим съвсем неподвижни и да не правим нищо друго, само да се прегръщаме, а аз да я уверявам, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Кълна се, не става дума за плътска страст! — той се засмива невярващо.
— Знам добре какво представлява плътската страст, но това е нещо различно… — той хвърля поглед към Уилям и изведнъж губи смелост. — А може би просто се самозалъгвам, че е така.
Уилям съумява да изкалъпи една усмивка, която трябва да мине за съчувствена. Сигурно така се чувстват католическите свещеници, мисли си той, когато трябва да понасят изповедите на младите момчета. Свалят цели пластове ярки опаковки от големия пакет на вината, само за да открият вътре нещо нищожно.
— Е… — въздъхва той. — С какво мога да ти помогна, братко?
Хенри се отпуска назад в стола си, видимо изтощен.
— Ти вече ми помогна, Уилям, с това, че изслуша болезнените ми бълнувания. Съзнавам, че съм глупак и лицемер, че се опитвам да прикрия греховете си под дрехата на добродетелта. Знаеш ли, днес отново се бях упътил към Сейнт Джайлс — но вместо това се отбих тук.
Уилям изсумтява озадачено. Общо взето, той би предпочел Хенри да бе продължил по първоначалния си маршрут, и да бе оставил на мира своя претоварен с работа брат. Това посещение му отне ценно време. Току-що подписаният договор с онези проклети евреи, търговците на юта, вече не му се струва толкова изгоден, колкото си мислеше в Дънди, и колкото повече го обмисля, толкова повече се убеждава, че е на загуба, затова се нуждае от всяка свободна минута, за да го подложи на повторна преценка, преди проклетите сандъци с проклетите чували да запристигат на проклетия кей.
— Е, много се радвам, че можах да ти бъда поне малко от полза, Хенри — мърмори той. Тогава погледът му пада върху издутата кожена чанта на Хенри, която брат му бе поставил до стола си, натъпкана като просяшка торба. — А какво има тук, ако мога да попитам?