Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
„Милост! — простена той още веднъж.“
Уилям си е отишъл, а Шугър седи пред писалището и най-сетне приключва главата, която толкова я изтормози.
„Стиснах здраво дръжката на камата, но разбрах, че няма да събера сили — сила на волята може би, но и сила на мускулите, защото да заколиш един мъж не е лесна работа — не ми стигаше сила да забия ножа в плътта на този човек и да извърша с него всичко най-ужасно, което може да ми хрумне. Бях вършила това толкова много пъти преди; но тази вечер нямаше да се справя.
Но все пак той трябваше да умре — не можех да го освободя, след като вече го бях пленила веднъж.
Какво можех да сторя, драги читателю?
Хвърлих ножа и вместо него взех мека памучна кърпа. Безпомощният ми любовник бе престанал да се мята и да се дърпа. По лицето му се изписа облекчение. Дори когато наклоних шишето с неприятно миришещата течност и напоих с нея плата, той не изгуби надежда, мислеше си вероятно, че искам да избърша потното му чело.
Сдържайки собствения си дъх, сякаш по симпатия, притиснах отровната кърпа към устата и носа му и ги запуших плътно.
— Приятни сънища, приятелю.“
Дванайсет
Хенри Ракъм, непривикнал към емоционален екстаз, е толкова щастлив, че би искал да умре в този момент. Той е в дома на госпожа Фокс, седи на стола, на който сигурно е седял покойният й съпруг, и яде кейк.
— Извини ме за момент, Хенри — бе последното, което каза тя, преди да лиши приемната от прелестното си присъствие. В мислите му тя е все още тук, пред него, оранжевата й рокля озарява стаята, а нежността й стопля всичко наоколо. Сякаш дори атмосферата в помещението не иска да се раздели с нея.
— Още чай, господин Ракъм?
Хенри трепва и посипва скута си с трохи. Напълно е забравил за присъствието на Сара, прислужницата на госпожа Фокс. За него тя е престанала да съществува. Само че ето я, все още тук, едва забележима сред увитите в хартия купчини от всевъзможни вещи, държи в ръце подноса, препълнен с всичко необходимо за чая, с едва прикрита присмехулна усмивка. По изражението й Хенри съди, че сигурно прилича на захласнат идиот.
— Достатъчно, благодаря — отвръща той.
Но изведнъж щастието му се изпарява — или поне се отдалечава от него, така че той може да го подложи на преценка. Какво е това щастие всъщност? Най-обикновено увлечение по представителка на нежния пол, нищо повече. А увлеченията могат да бъдат и плашещи.
Разбира се, той не е католик; нищо не му пречи да бъде едновременно свещеник и съпруг. От своя страна госпожа Фокс е вдовица — тоест, свободна. Но дори да предположим, че се случи невероятното, и тя пожелае да вземе за съпруг един скучен и тромав мъж като него, според Хенри продължава да съществува пречка от религиозно естество.
Това увлечение… тази страст… тази любов, ето, осмелява се да я нарече така пред Всевишния… Тази любов има такава власт, че може да отнема от живота му много часове и дори дни, които иначе би могъл да посвети на Божиите дела. Божиите дела не отнемат много време; любовта към една жена го пропилява. Възможно е да последваш примера на Иисус в много отношения само в рамките на една сутрин, и пак ще ти остане време за още добри дела; но да се опитваш да отгатнеш и изпълниш желанията — дори въображаемите желания — на любимата може да заеме цялото ти съзнателно съществувание, и въпреки всичко да не постигнеш целта си.
Хенри знае това много добре! Прекалено често времето, изминало между една и друга среща с госпожа Фокс, му се е струвало като сън, като антракт. Достатъчно е само тя да му се усмихне, и той съсредоточава мислите си върху тази усмивка, без да обръща внимание на каквото и да било друго. Дните си минават, животът си върви, но най-добрата част от него е посветена на спомена за тази усмивка. Как е възможно това?
Хенри отпива от чая си, обзет от неловкост под погледа на Сара. Струва му се, че тя го зяпа прекалено неприкрито; няма надежда да успее да изтупа незабелязано трохите от скута си. Какво му е на това момиче? Може би, когато става дума за прислуга, покаялите се паднали жени не могат никога да се научат да се държат така дискретно като тези, които никога не са стигали до падение. По челото на Хенри избива пот, но той се надява, че това може да се обясни с парата, която се издига над чашата с чай. Това момиче — закриляно от Дружеството за спасение — какво всъщност я отличава толкова от уличниците, с които той разговаря в Сейнт Джайлс? Нали под невзрачното облекло се крие същата гола плът, живо, дишащо тяло с греховна предистория?