Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Няколко дни по-късно Хенри Ракъм, в отчаяното си желание да сподели тайната си с някого, тъй като няма друг довереник освен госпожа Фокс, а тъкмо тази тайна не може да бъде споделена с нея, решава да посети брат си Уилям.
Трябва да се каже, че близостта между двамата братя невинаги се осъществява лесно. Въпреки кръвната връзка, въпреки че в повечето случаи Хенри е склонен да не съди прибързано Уилям, той не може да си затваря очите пред разликите помежду им. Отношението на Уилям към религията например винаги е било повърхностно, въпреки че — ако може да се вярва на водените между двамата разговори — той споделя страстното желание на брат си да промени света към добро и да реформира английското общество.
От гледна точка на Уилям по-възрастният му брат е скучен събеседник. Както бе казал навремето пред Бодли и Ашуел, Хенри гледа като върколак, досущ като човек, който насилва девици, а после се самобичува, за да накаже плътта си, докато жителите на околните села се тълпят около замъка му със запалени факли, за да го разкъсат. За съжаление братските им срещи никога не се развиват по такъв вълнуващ сценарий. Вместо това Хенри се оплаква с неопределени, дразнещо завоалирани фрази, че бил недостоен за всичко, към което се стреми. Наистина, какъв жалък директор на парфюмериите „Ракъм“ би излязъл от него! Това, че се отказа от правото си в полза на Уилям, е може би единственото умно нещо, което горкият дръвник е извършил през живота си!
Все пак отскоро Уилям е решил да бъде щедър и гостоприемен към брат си, и да му прощава недостатъците. Всичко това е естествена последица от факта, че сега той е глава на рода Ракъм; логично е да изслушва членовете на семейството, които желаят да споделят проблемите си, и да им дава съвети.
През този дъждовен следобед, когато Хенри най-сетне събира сили да изплюе камъчето, в къщата е толкова студено, че и двамата съжаляват, задето домакинството на Ракъмови е приело прибързано настъпването на пролетта. Разбира се, прибирането на зимното обзавеждане се налага от светския етикет, но Агнес се е заела с това малко по-рано от необходимото, затова сега, по нейно нареждане, камината в приемната е напълно безполезна. Двамата мъже се разполагат по навик близо до нея, въпреки че тя е празна, почистена от саждите и там, където обикновено гори огън, е поставена саксия с малък филодендрон, а от полицата над нея са спуснати пролетни завески, с избродирани по тях червеношийки, минзухари и други символи на пролетта. Хенри се привежда напред, по-близо до брат си и огнището, в стремежа си да се сгрее на нещо, което не съществува.
— Уилям — започва той, а на челото му се появява същата бръчка, която имаше още като седемгодишно момче, — мислиш ли, че е добре за теб да поддържаш толкова тесни връзки с Бодли и Ашуел? Издали са онази книга, нали знаеш — „За ползата от молитвата“ — виждал ли си я?
— Подариха ми я — признава Уилям. — Момчетата са си момчета, нали?
— Момчета, да… — въздъхва Хенри, — но когато момчетата са вече мъже, могат да причинят много неприятности.
— О, не мисля — казва Уилям, притиска скръстени ръце към гърдите си, за да се постопли, и хвърля поглед към часовника. — Те всъщност се обръщат към… „новопокръстени“ не е подходящата дума в случая… към „разочарованите“, да кажем. Наистина, вярваш ли, че кой знае колко хора ще започнат да възприемат молитвата по друг начин в резултат на тази книга?
— Всяка душа е безценна — горещи се Хенри.
— О, всичко това ще се забрави — заявява мъдро по-малкият брат. — Предишната книга на Ашуел, „Нова възхвала на глупостта“, също предизвика скандал, който трая два месеца, и после… — Уилям разперва пръсти и ги размахва, за да демонстрира как изчезва кълбо дим.
— Да, но те обикалят и разнасят тази книга навсякъде из Англия на нещо като… турне, представят я в работнически клубове и така нататък, като че ли показват двуглав жираф. Организират публични четения, изпълняват различни роли, имитират гласовете на престарели свещеници и гневни вдовици, настояват публиката да задава въпроси…
— Откъде знаеш всичко това? — пита Уилям, който чува тези неща за първи път.
— Непрекъснато се натъквам на тях! — възкликва Хенри, сякаш оплаква собствената си несъобразителност. — Убеден съм, че ме следват по петите — не може да се дължи на обикновена случайност. Но ти, Уилям, ти трябва да внимаваш — не, не се усмихвай — Уилям, те стават печално известни, а ако стане известно, че сте близки, и ти ще се сдобиеш с тяхната лоша слава.