Сянката на вятъра

— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?

Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.

— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?

Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.

— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.

— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.

— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?

— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.

— А, така ли?

— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.

— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.

— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.

Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:

— Беатрис не дойде и в петък.

— Знаеш ли защо?

— Ти не си годеникът й, нали?

— Не. Просто приятел.

— Мисля, че е болна.

— Болна ли?

— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.

Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.