Сянката на вятъра

Когато стигнахме до „Четирите котки“, нашият цивилен полицай седна на една маса на няколко метра от нашата и се престори, че препрочита за кой ли път репортажите за футболната лига от миналата седмица. На всеки двайсетина секунди ни поглеждаше крадешком.

— Горкичкият, вижте го само как се поти — рече Фермин, клатейки глава. — Изглеждате ми малко разсеян, Даниел. Говорихте ли с момичето, или не?

— Баща й вдигна телефона.

— И проведохте приятелски и сърдечен разговор?

— По-скоро монолог.

— Ясно. Да разбирам ли, че все още не го наричате папа?

— Той ми каза буквално, че ще ми изтръгне душичката.

— Това сигурно е било стилистичен похват.

В този момент над нас надвисна фигурата на келнера. Фермин поръча храна за цял полк, като потриваше ръце от мерак.

— А вие нищо ли не искате, Даниел?

Поклатих глава. Когато келнерът се върна с два подноса, отрупани с тапас77, сандвичи и няколко халби бира, Фермин му връчи една солидна сума и му каза да задържи рестото.

— Шефе, виждате ли оня тип на масата до прозореца, дето е облечен като Щурчето Джимини78 и е забол глава във вестника, сякаш е книжна фуния?

Келнерът кимна съучастнически.

— Ще бъдете ли така добър да му предадете, че инспектор Фумеро му праща спешно поръчение? Трябва незабавно да отиде на пазара Бокерия, да купи варен нахут на стойност двайсет дуро и да го занесе неотложно в полицейския участък (с такси, ако е необходимо); ако ли не, по-добре да се приготви да му връчи топките си на тепсия. Да повторя ли?

— Няма нужда, господине. Варен нахут за двайсет дуро или топките на тепсия.

Фермин му подаде още една монета.

— Бог да ви благослови.

Келнерът кимна почтително и се отправи към масата на нашия преследвач, за да му предаде съобщението. Щом чу инструкциите, часовоят посърна. Остана на масата си още петнайсет секунди, разкъсван от непонятни сили, след което се втурна на галоп към улицата. На Фермин дори окото му не мигна. При други обстоятелства епизодът щеше да ме развесели, но онази вечер не можех да избия от главата си мисълта за Беа.

— Даниел, слезте на земята, че имаме задачи за обсъждане. Още утре трябва да посетите Нурия Монфорт, както го бяхме запланували.

— И какво да й кажа, като отида при нея?

— Все ще измислите нещо. Планът е да последваме твърде разумното предложение на господин Барсело. Покажете й колко сте наясно, че най-вероломно ви е излъгала за Каракс, че тъй нареченият й съпруг Микел Молинер не е в затвора, както тя твърди, че тя е коварната ръка, която е прибирала кореспонденцията от стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, използвайки пощенска кутия на името на несъществуваща адвокатска кантора… Кажете й всичко, което е необходимо и целесъобразно, за да вземе да й пари под краката. Да, и то с мелодрама и библейска тържественост. После, просто за ефект, ще си отидете и ще я оставите да се пържи в соса на угризенията.