Пантерата
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пантерата». Краткое содержание книги:
Забелязах, че Бренър е доста нахъсан играч и не много добър губещ. Мен също не ме бива по загубите, поради което и играя игри, които мога да спечеля.
Бък предложи да се разходим по плажа, така че помолихме един морски пехотинец да ни пази и да държи под око халатите с пистолетите и слязохме при водата. Както казах, гол на плажа в Йемен означава, че нямаш пищов.
— Искам да поплувам — каза Хауард. — Кой идва с мен?
Не се сдържах и подметнах:
— Знаеш ли защо акулите не ядат адвокати? От колегиалност.
Добре де, лафът е стар, но все пак предизвика смях, може би заради непосредствената близост между адвоката и акулите.
Естествено, Бренър прие предизвикателството, аз също, но Кейт каза:
— Джон, не искам нито ти, нито никой от вас да влиза в морето.
— Много е опасно — уведоми ни Бък.
Е, това реши въпроса. С Хауард и Бренър се втурнахме към водата и се гмурнахме. Заливът беше спокоен, солената вода ни държеше на повърхността, беше отлив и се плуваше лесно дори с тежестта на шортите и тениските.
Бяхме навлезли на стотина метра навътре, когато видях две сиви гръбни перки на пет-шест метра от нас. Мамка му.
— Може да са делфини — с надежда се обади Хауард.
— Кажи им лафа с адвоката и когато се разсмеят, ще ги познаем по зъбите — предложих.
Както и да е, обърнахме към брега и стигнахме до плиткото. Бък, Кейт и Клеър стояха нагазили до кръста във водата и гледаха как поставяме нови рекорди по плуване.
— Акули ли? — попита Бък.
— Не ги попитах — отвърнах.
Всички излязохме на брега.
— Не сме дошли чак тук през засади и какво ли не само за да те изяде акула — сопна ми се Кейт.
— Да, скъпа.
Бренър май премисляше увлечението си по Кейт Мейфийлд. Моето правило е просто — ако смяташ да забиеш омъжена жена, първо я виж как се отнася със съпруга си.
Както и да е, всички се съгласихме, че в басейна е по-безопасно, но преди да тръгнем натам, видях Бък да гледа към някакъв тип, който стоеше на десетина метра от нас до самата вода, пушеше и се взираше в морето.
Останах с впечатлението, че Бък го познава и е знаел, че ще се появи.
— Вървете — каза той на Клеър и Хауард. — Ние ще се забавим малко.
Значи най-сетне щяхме да се срещнем с последния от екипа.
48.
Мъжът метна цигарата във водата и закрачи към нас.
Беше някъде към трийсет и пет, среден на ръст и много слаб, макар да останах с впечатлението, че навремето е бил по-пълен. Беше бос, с бели памучни панталони и разкопчана зелена тропическа риза на цветя.
Косата му бе дълга и права, почти избеляла от същото саудитско слънце, което изгаря кожата почти до черно. Веждите му също бяха избелели и когато се приближи, видях, че очите му са шантаво, почти неестествено сини.
На пръв поглед човек можеше да каже, че е запален любител на плажа или сърфист. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш човек, който е прекарал твърде дълго тук; западняк, който не е станал точно местен, а е отишъл някъде другаде.
Бък стигна пръв при него и се здрависаха. Чух онзи да казва: „Радвам се да те видя“. Гласът му бе безизразен като цялото му излъчване, но все пак на лицето му се появи пресилена усмивка.
С Бренър и Кейт стигнахме до Бък, който ни представи на Чет Морган. Естествено, той знаеше кои сме, а сега и ние знаехме нашия човек от ЦРУ, макар Бък да не бе споменал местоработата на г-н Морган.
Той първо стисна ръката на Кейт с думите: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, а после на Бренър с похвалата: „Добра работа на пътя“.
— Благодарение на ракетите — отвърна Бренър.
Типът не реагира на коментара и докато си стискахме ръцете, ми каза:
— Благодаря, че дойдохте.
Шантаво. И за протокола, ръкуването беше по-скоро нещо като спазъм, отколкото ръкостискане, а кожата му беше студена. Може би беше мъртвец.
Чет, както поиска да го наричаме, предложи да се поразходим по плажа и тръгнахме към Слонската скала.
Чет не беше казал да се разхождаме и да говорим, така че крачехме в мълчание, сякаш бяхме стари приятелчета, наслаждаващи се на моментите заедно.
Хвърлих поглед към Бък. Изглеждаше някак смирен, което не беше типично за него.
Чет запали нова цигара.
Изобщо не ми пукаше дали този тип ще каже нещо, но Бренър наруши мълчанието и му зададе стандартния въпрос: