Половин свят

— Кога започна да замисляш двубоя между Трън и Гром-гил-Горм?

Отец Ярви присви леко светлите си очи:

— Един пастор се осланя на вероятности и възможности. Тази ми хрумна много отдавна.

— Когато те спрях на излизане от Залата на боговете?

— Тогава ти казах, че всеки човек има различна представа за добро. Обмислях възможността за предизвикателство от жена, която знае как да борави с меч. Прославен воин като Горм няма как да откаже предизвикателството на жена. И при все това, ще се страхува от нея. Повече, отколкото от всеки мъж.

— Значи вярваш в предсказанието?

— Вярвам, че той вярва в него.

— И за това доведе Скифър, за да я обучава.

— Само една от причините. Императрица Теофора обичаше редките неща, но също така кръвопролитията. Реших, че момиче воин от севера ще е достатъчно интригуваща рядкост, че да ми осигури аудиенция при нея. Но Смърт изпрати преждевременно Теофора през Последната врата. — Ярви въздъхна. — Добрият пастор е винаги отправил поглед в бъдещето, но то е загърнато в мъгла. Събитията не винаги потичат в браздите, които си им изкопал.

— Като сделката ти с майка Скаер.

— Поредната надежда. Поредният риск. — Отец Ярви се облегна на дънера на дървото. — Имахме нужда от съюз с Ванстерланд, но Изриун провали плановете ми. Но все пак отправи предизвикателството и двубоят бе за предпочитане пред битката. — Той говореше бавно, спокойно и равнодушно, все едно говореше за редене на игрални плочки по масата, а не за съдбите на хора, които познаваше.

Бранд усети устата му да пресъхва:

— Ами ако Трън беше умряла в този двубой?

— Тогава щяхме да пеем тъжни песни над погребалната ѝ могила и весели песни за геройските ѝ подвизи. — В очите на Ярви се четеше равнодушието и пресметливостта на касапин, оглеждащ стадо и преценяващ от кои от животните ще изкара най-много печалба. — Но така и ние, и ванстерландци нямаше да пропилеем силите си в битка помежду ни. Аз и кралица Лейтлин щяхме да се прострем в краката на баба Вексен и да молим за прошка, да ѝ дадем златни обещания. Крал Удил щеше да се възстанови с ненакърнена чест. И след време щяхме да хвърлим отново заровете.

Нещо в чутото зачовърка мислите на Бранд, като малка кукичка, която не спира да драска:

— Всички мислеха, че крал Удил стои на прага на Последната врата. Откъде можеше да си сигурен, че ще се възстанови?

Ярви понечи да отговори, но застина с наполовина отворена уста. Извърна поглед към вратата, иззад която долитаха ударите на чука на Рин, после пак към Бранд:

— Мисля, че си по-умен, отколкото се изкарваш, Бранд.

Бранд имаше усещането, че стои върху тънък лед, че пукнатините тръгват от краката му и връщане назад няма, само път напред.

— Ако ще заставам от дясната ти страна, искам да знам истината.

— Веднъж ти го казах, истината е като доброто — различно нещо за всеки човек. Моята истина е, че крал Удил е мъж, изкован от желязо. Желязото е здраво и от него стават остри ножове. Но то също така е крехко и не се огъва. А понякога се налага да бъде огънато.

— Той никога нямаше да сключи съюз с ванстерландци.