Меч в бурята [bg]

Още в първото ѝ утро тук той помоли да я поканят в покоите му. Тя остана права и изслуша безмълвно думите му колко скърбял и как обичал Лизона. Тези думи не пробудиха никакъв отклик в душата ѝ, тя гледаше изнемощелия старец и чакаше търпеливо признанието му да свърши, за да се върне при Кон.

— Винаги съм те обичал, момиче. И тебе, и майка ти.

Идеше ѝ да го попита дали е обичал безмерно Лизона и когато се е въргалял с курвата си, но се сдържа.

— Ще ми олекне, ако знам, че си ми простила — каза той.

Това преля чашата и решимостта ѝ да се държи учтиво изчезна в миг.

— Но аз не съм ти простила. Ти разби сърцето на майка ми, а после я отпрати. Ако всичко това не се бе случило, тя щеше да е жива и днес. Имаме ли друго да си кажем? Искам да отида на разходка със съпруга си.

— Нямаме — промълви той печално.

Тя се поклони и излезе припряно. Оттогава не бяха говорили насаме.

Дните, седмиците, месеците се трупаха, а тя ту се чувстваше потискащо самотна, ту се захласваше от щастие, когато Кон се връщаше.

Той бе обещал, че ще излязат да яздят днес. С пролетта времето омекваше, Руатан бе докарал добитък за продан в Старите дъбове и им каза за езеро високо в планината, пътят до който не бил прекалено дълъг. Гледките там били несравними. Тей си мечтаеше да отидат при езерото, да е с Кон до края на деня.

Облече зелена вълнена туника, поръбена с черна кожа, панталон за езда и високи ботуши. Сега ходеше по крепостната стена и напрягаше очите си, за да зърне по-рано идващия от юг Кон. Той бе излязъл призори с Арбонакаст, Паракс и нейния братовчед Легат, който се занимаваше с новите хергелета. Започваше разплодният сезон и съпругът ѝ мислеше непрекъснато за бойните коне, които искаше да развъди за армията.

Видя, че брат Слънцеднев се качва на стената. Чернобрадият друид ѝ помаха с ръка и се усмихна.

— Как е животът, прелестна госпожо?

— Добър, братко Слънцеднев. А ти как си?

— Радвам се, че слънцето най-после ни топли. Тежка зима беше.

— Така е. Научих от Руатан, че в селата е измрял много добитък.

Друидът кимна.

— За всички беше зле, но в северните земи на паноните е било страшно. Езерата замръзнали и те не можели да ловят риба. Чух, че имало и умрели от глад. Дългия леърд изпрати три каруци зърно в Сияйна вода. Той е добър човек.

Тъмните му очи се опитаха да задържат погледа ѝ, но Тей не беше риба, за да захапе кукичката. Изобщо не беше склонна да прости на баща си и нямаше намерение да обсъжда достойнствата му.

— Братко Слънцеднев, говори се, че ще пътуваш на юг. Завинаги ли ни напускаш?

— Не… или поне се надявам, че не е завинаги. Съборът на друидите е на брега на река Гат тази година. Трябва да поговорим за много неща. Минаха немалко години, откакто прекосих морето за последен път. Помня, че хората от племето гат са дружелюбни.

— Ще ни липсваш — каза Тей.

— Много мило, че го казваш. Опасявам се, че още повече ще липсвам на Дългия леърд. Той има малцина приятели.