Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— И ги помолихте да пазят перата?
— И клинци за конете. Предупредих ги също така да си приготвят добри зимни наметала, за да могат да спят под тях, и топло облекло, и да се запасят с храна и целебни билки, и разбира се, да се погрижат за хиляди други неща.
Всъщност тя беше видяла това. Беше видяла как хората в Хиърдън се трудят, докато пътуваше на север, беше забелязала напрегнатостта, с която мелничарите мелеха брашното и тъкачите тъчаха платове. Беше видяла зидарите, работещи по всяка крепостна стена.
— Какво ще поискате от мен? — попита Ерин. Защото след като всички останали полагаха толкова героични усилия, собствената й роля в тази война изведнъж й се стори незначителна.
— Следвай ме — каза Габорн. — Днес ти се вслуша в гласа ми и затова оцеля. Продължавай да ме слушаш.
В този момент конярят отвори една врата и вкара вътре чудесен черен боен кон — висока кобила, надарена с цели девет дара: по един на мускул, гъвкавост, жизненост, ум, зрение и нюх, и три на метаболизъм. Беше едно от най-благородните животни, които бе виждала, почти кралски кон.
— Ще ви слушам, ваше величество — обеща Ерин. — Можем ли утре да яздим заедно? Имам да обсъдя с вас нещо.
— С удоволствие — каза Габорн. — Но както скоро ще предупредя всички останали, трябва да тръгнем преди съмване. Трябва да стигнем до Карис по-рано. Остават само два часа за отдих, но щом изгрее луната, ще тръгнем колкото може по-бързо.
— Кога се надявате да стигнем в Карис? — попита Ерин.
— За онези коне, които се справят, надявам се да сме там до утре вечер.
Над шестстотин мили. Пътуването щеше да е дълго за какъвто и да било кон, дори за тази чудесна подсилена кобила, която току-що й бяха дали. А ездата на лунна светлина беше опасна. Ерин кимна, но не можеше да не се зачуди.
Някои от рицарите в свитата му можеше и да стигнат Карис до утре вечер, но по този начин щяха да изтощят конете си до изнемога. А и най-добрите рицари не можеха да се сражават на гърба на мъртъв кон.
Габорн можеше да е изключителен в логистиката, но уменията му на стратег я посмутиха.
Гълъбовият проход
Облекчителите вече бяха запели песента си, но сър Боренсон не ги чу.
Изтощен от дългите дни на усилие и лишен от големите дарове на жизненост, които му бяха позволили да устои на естествените човешки слабости, той беше заспал под слънцето, докато чакаше край фонтана Сафира да се върне. Някой отключи белезниците му, докато спеше.
Когато най-сетне Пащук и телохранителите на Сафира го вдигнаха на седлото, Боренсон се намести в него по навик и не се наложи някой да го връзва.
Така той спа в седлото часове наред, докато Пащук водеше групата обратно на север през Деяз, а после през свещените руини на Планините на гълъбите.
Събуди се за малко и се загледа към стръмните бели висини. Там, на четиристотин стъпки по планинските склонове над стръмнината, имаше древни олтари и храмове. Казваха, че преди хиляди години от тези свети места скачали към низината надолу хора, отдавайки живота си на Въздуха.
Ако посветеният бил живял свято, можел да получи силата да лети, но ако силите на Въздуха го отхвърлели, пропадал и загивал.
Разправяха, че по този начин дори невръстни деца получавали силата да летят. Но в Долината на черепите изобилстваше с доказателства, че Въздухът рядко е приемал жертвоприношенията.
В днешни времена малцина бяха достатъчно луди, за да опитват такива неща, и Боренсон не беше чувал за някой друг освен Небесните господари да са придобили власт над Въздуха. Все пак от време на време се случваше по някой човек да излезе пред вратата на своя дом и просто да тръгне по вятъра, оставяйки се да го издуха накъдето си поиска. Рано или късно „реещите се“ или „следовниците на вятъра“, както още ги наричаха, прибягваха до кражби и измами, за да оцелеят.
Телохранителите на Сафира яздеха плътно от двете й страни — двама огромни мъже, Ха’Пим и Маакет. Тя пътуваше забулена с копринен воал, за да не може никой да вижда лицето й. Но никакъв воал не можеше да прикрие блясъка на очите й или да затъмни сиянието на кожата й.
Макар да не казваше думичка, самата й стойка на седлото привличаше погледа на всеки, край когото минеше.
От миг на миг тя ставаше все по-красива, защото Дворецът на конкубинките в Оубран беше дом на стотици жени, всяка от които притежаваше много дарове на обаяние.
Сега облекчителите събираха обаяние от конкубинките на Радж Атън и го вливаха в Сафира с помощта на Посветителки, действащи като вектори.