Вълчето братство

Никога не беше виждал слънчевия залез над Солената пустиня на Индопал и след като го видя, никога нямаше да забрави тази величествена гледка. На запад пустинята бе придобила мек виолетов цвят и изглеждаше почти плоска на стотици мили; вечерният вятър вдигаше праха над този гладък простор и във въздуха се носеха червеникави прашинки като далечна омара. Слънцето изглеждаше огромно, като голяма, издута перла с цвета на роза.

Но дори величията на природата не можеха да се сравнят с прекрасната Сафира. Боренсон зяпаше как тя крачи надолу по склона към сянката на една долчинка, а после коленичи до едно каменисто езерце, където над игликите бръмчаха пчели. Когато свали воала си и кърпата, покриваща главата и раменете й, прелестта й се оказа истинско изтезание за него. Пронизваше тялото му и разяждаше ума му.

Тя поседя за миг, наведена над езерцето и загледана в собственото си отражение. През последните няколко часа конкубинките бяха прехвърлили към нея стотици, може би хиляди дарове на обаяние, а други я бяха дарили със своя глас.

Тя се обърна и видя, че Боренсон се е събудил и я гледа.

— Сър Боренсон — промълви с меден глас Сафира. — Елате, седнете до мен.

Боренсон се надигна и усети, че краката му са се подкосили. Раздвижи ги като тромави пънове, докато накрая не се срути в коленете й. Тя се усмихна мило и го докосна по ръката.

Ха’Пим се приближи и сложи месестия си юмрук на дръжката на ятагана. Беше грамаден мъж, със строго мургаво лице.

— Дали ще съм достоен съсъд да отнеса молбата ви за мир? — попита Сафира.

— Достоен — успя само да изхрипти Боренсон. — Напълно достоен. — Нейният глас бе като музика за ушите му, докато собственият му прозвуча като кравешко мучене или като грак на проскубана врана.

— Кажете ми — попита Сафира. — Имате ли жена?

Боренсон трябваше да се позамисли за миг. Примига плахо.

— Ъъ… да, милейди.

— Тя красива ли е?

Какво можеше да отговори? Беше смятал Мирима за красива, но в сравнение със Сафира изглеждаше… почти като крава.

— Не, милейди.

— Откога сте женен?

Той се помъчи да си спомни, но не можа съвсем точно да отброи дните.

— От няколко дни, повече от два са май. Може би три. — Говореше като пълен глупак.

— Но вие сте доста стар. Никога ли не сте се женили преди?

— Какво? А, четири, мисля.

— Четири жени? — повдигна вежди Сафира. — Това са много жени за мъж от Роуфхейвън. Мислех, че вашите мъже си взимат само по една.

— Не, четири дни, откак съм женен — изломоти Боренсон. — Да, така е, сигурен съм. Четири дни.

— И никакви други жени?

— Не, милейди — отвърна Боренсон. — Аз… бях телохранител на принца. Нямах време за жена.

— Какъв срам — каза Сафира. — На колко години е жена ви?

— На двайсет… — изломоти Боренсон. Сафира положи ръката си на скалата и се облегна. Пръстът й леко докосна кокалчето на дясната ръка на Боренсон и той го зяпна, без да може да откъсне очи от него.