Младите воини, изпратени за разузнаване след неочакваната поява на Хети, се завърнаха скоро, за да съобщят, че не са успели да открият нищо. Един от тях се беше движил по брега чак до мястото срещу „ковчега“, но тъмнината беше скрила плавателния съд от очите му. Другите бяха търсили в най-различни посоки и навсякъде ги беше посрещнала само нощната тишина, спокойствието и пустотата на леса.
Ето защо ирокезите повярваха, че и този път девойката е дошла сама и със същата цел. Те и не подозираха, че „ковчегът“ вече е напуснал „замъка“ и че бе решено да се движи непрекъснато — и може би вече се движеше — за да се чувстват абсолютно сигурни обитателите му. Хуроните поставиха стража и всички освен часовите се приготвиха да спят.
Бяха положени доста грижи и за опазването на пленника, без да му причиняват излишни страдания; колкото до Хети, на нея беше позволено да се настани, както намери за удобно между индианските девойки. Нейното положение я спасяваше не само от мъки и пленничество, но й осигуряваше и внимание и уважение — ето защо тя бе поставена наравно с дивите, но нежни създания около нея. Дадоха й кожа и тя приготви постелята си върху купчина клони малко настрана от колибите. Много скоро девойката заспа дълбоко, както и всички наоколо й.
В тази група хурони имаше тринадесет мъже и сега трима от тях стояха едновременно на пост. Един остана в сянката, но недалеч от огъня. Той трябваше да бди над пленника, да внимава пламъците да не се издигат много високо и да не издадат лагера, но огънят да не загасне, а също така трябваше да внимава и за общата безопасност на стана. Вторият се разхождаше от единия до другия бряг, като прекосяваше шийката на полуострова, а третият се движеше бавно по самото крайбрежие, за да предотврати някоя нова изненада като тази, която вече се беше случила през нощта.
Тия предпазни мерки съвсем не бяха привични за диваците, които обикновено се уповават повече на потайните си действия, отколкото на подобна бдителност на часовите, но този път се налагаха от особеното състояние, в което се намираха хуроните. Месторазположението им беше известно на неприятелите, а трудно можеха да го променят през нощта. Може би се надяваха и на онова, което според тях би трябвало да става сега в горния край на езерото и щеше да ангажира напълно всички свободни бледолики и червенокожия им съюзник. А възможно бе и Разцепеният дъб да си даваше сметка, че пленникът, който се намираше в ръцете му, беше най-опасният от неприятелите му.
Лекотата, с която заспиват всички, свикнали на бдителност или на често прекъсване на почивката си, не е единственото необикновено явление в нашето загадъчно съществуване. Щом допрат глава до възглавницата, те веднага заспиват, но в уречения час духът в тялото им трепва с такава точност, сякаш през цялото време е бил на стража. Без съмнение ония, които се пробуждат по такъв начин, стават под влиянието на мисълта, че трябва да сторят това, макар начинът на въздействието да остава тайна за нас, докато някой ден, ако този ден дойде, бъде разкрит заедно с всички други загадки в човешкото тяло.
Така беше и с Хети Хътър. Макар всички да смятаха, че душевните процеси у нея са забавени, те все пак бяха достатъчно дейни, за да я накарат да разтвори очите си в полунощ. Щом се събуди в тоя час, тя напусна леглото си от кожа и клони, отправи се невинно и съвсем открито към огъня и разбърка жарта, сякаш и бе станало студено от нощния горски хлад и поради неудобството на леглото. Пламъкът се издигна отново, освети мургавото лице на хуронския часовой и при тази светлина черните му очи блеснаха като зениците на пантера, преследвана до леговището си с горящи факли. Но Хети не се изплаши и пристъпи към мястото, където стоеше индианецът. Движенията й бяха напълно естествени и лишени от прикритостта на подлостта и измамата, ето защо индианецът остана с убеждението, че тя е станала само поради нощния студ — нещо най-обикновено и може би най-малко подозрително в един лагер. Хети му заговори, но часовият не знаеше английски. След това около минута се взира в спящия пленник и бавно се отдалечи тъжна и скръбна.
