Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
— Отново си като девствена — каза й после.
— Измина една година от последния път — отвърна тя.
Върнали се бяха всички човешки ухания от миналото и острите, тръпчиви усещания, които постепенно се бяха притъпили и атрофирали с годините и светските съблазни. Възвърнал се бе приключенският дух.
— А сега какво ще правим? — попита Тереза.
— Ще приберем децата от училище и ще се преместим другаде — отговори той.
— Къде?
— Да речем, в Калифорния.
— Няма ли да те депортират?
— Вече не. — Опита се да измисли някакво обяснение, което да не е опетнено от миналото, но не успя. — Този въпрос е уреден — каза най-после.
— Защо в Калифорния?
— Не е речено непременно Калифорния. Може и във Финикс, Канзас или Чикаго, ако предпочиташ.
— Искаш да кажеш място, където имаш познанства.
— Приятели или приятели на мои приятели — отвърна Марк. — Дон Винченте има връзки в повечето големи градове.
— Трябва ли да ги използваме? — попита Тереза. — Не можем ли да се справим и сами?
След като години наред бяха живели заедно без обяснения, сега те трудно идваха наум, макар че бе готов да ги даде.
— По-лесно е с връзки, когато започваш всичко отначало на ново място — каза той. Зад това кратко изречение се криеше страхът на сицилианския селянин — врастнал в костите му и носен до смъртния одър, — страхът от самотата в чужда страна. Този страх, неподвластен на разума като ужаса от призраци, все още караше селяните от Кампамаро, Агридженто и Калтанисета да се прибират вечер уморени до смърт в подобните на крепости планински села, за да избягнат призраците на мародерите — призраци, защото мародерите бяха изчезнали от тези места още преди петдесет, че и повече години. Всеки сицилианец наследяваше този страх от баща си и го предаваше на сина си; всеки сицилианец си създаваше колкото може повече връзки и се съюзяваше с кого ли не, само и само да се защити от злонамерения свят.
— Ако Калифорния и Средният Запад не ти допадат — каза Марк, — можем окончателно да заминем и да се върнем при хората, които познаваме.
— Искаш да кажеш у дома? Той долови надежда в гласа й.
— Ако решим, това е възможно след три месеца. Може би това е разрешението. Да те депортират е едно, а да си отидеш по своя воля — друго.
— Но нали казваше, че вече изобщо не мислиш да се връщаш, че си загубил всичките си приятели.
— Така си мислех тогава. Случиха ми се лоши неща и бях паднал духом. Имах неприятности, за които не съм ти разправял, но сега всичко ще се уреди. — Притисна я към себе си. — Ние двамата имаме общо около хиляда братовчеди на онзи остров. Трябва само да се върнем и да им кажем кои сме.
— Искам да се върна в Палермо и да живея в жилищен блок с петнайсет-двайсет семейства, да изпращам децата да си играят в Парко дела Фаворита и всяка неделя да ходим в Мондела и да ядем риба както някога.
— Можем да изпратим децата в кварталното училище — каза Марк. Винаги бе смятал, че децата трябва да растат край родителите си. Ето къде беше сбъркал Дон Винченте: беше изпратил в пансион двете по-големи момчета, Марио и Клаудио, и когато изгуби досег с тях, бедите започнаха.
— И ще можем ли отново да се наричаме Ричоне? — попита Тереза. — Не искам вече да съм Ричардс. Това не ни донесе друго освен нещастия. Искам пак да бъда Ричоне.
— Разбира се, можем да сменим името си и Мартин ще стане Амадео, а Луси — Лучия. Ако решим да заминем.
— Аз вече реших — каза тя с въодушевление. И той изведнъж осъзна колко много се е променила. Лицето й бе изгубило предишния си мрачен, безжизнено интелигентен вид и си бе възвърнало наивността и чистотата — също като портрет, изчистен след нескопосен ретуш и възстановен в първоначалната си свежест.
— Как беше в Бостън? Кажи ми истината.
— Ужасно, просто съществувах. Това не беше живот. Имах една-единствена радост — да виждам децата в края на седмицата.
— Не постъпи ли на работа в болница?
— Не ме приеха.
— Но нали щеше да караш някакви специални курсове?
— Нищо не излезе. Успях само да попълня формулярите. Смути ги, струва ми се, родното ми място, пък и нямах необходимия ценз. Единственият ми ценз беше това, че съм живяла в най-заможния квартал на Солсбъри. В Бостън живеех в една квартира с две келнерки от флорентинския ресторант. В него и работех.
— Келнерка! Господи! И въпреки това ми връщаше парите, които ти изпращах.
— Само първия път, но после не — каза Тереза. — Както и да е, въпреки мизерията беше хубаво. И полезно. Научих какво всъщност е животът. Момичетата бяха чудесни. Те са сестри, от Катания, и имат още три сестри в родината; и пестяха и за техните, и за своите зестри. Така и трябва да бъде. Същото трябваше да правя и аз, вместо да водя такъв глупав живот в Солсбъри.