Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Геслер въздъхна отчаяно.
Сторми изръмжа, обърна се и закрачи към чакащите К’Чаин Че’Малле. Малкото рошаво куче го последва.
Геслер сви рамене.
— Харесваше ни както го бяхме направили — богове, колко отдавна беше. Сврени в някакъв мръсен гарнизон в едно вмирисано рибарско селце. Бяхме се покрили толкова далече, че светът сякаш бе забравил за нас, и точно така искахме да е. А виж ни сега. Богове на бездната!
Брис кривна глава.
— И оттогава сте били с адюнктата?
— Не съвсем. Въвлякохме се във Вихъра — един бунт. Обвиняваме Имперския историк за това, него, да. Все едно, изобщо не си заслужава да се знае — мизерна история за това как се тътрим и се лутаме насам-натам през половината проклет свят. Нищо забележително не направихме, освен може би че останахме живи, и виж докъде ни доведе това.
— Щом двамата с приятеля ви се чувствате толкова впримчени, защо просто не напуснете? — попита Брис. — Не се ли нарекохте вече дезертьори?
— Де да можех. Наистина. Но не можем и го знаем.
— Но… защо?
Геслер погледна унило Гръб и промълви като осъден на смърт:
— Защото тя ни вярва.
— Всъщност се получи доста добре — подхвърли Араникт, докато яздеха в бавен тръс назад към колоната.
Брис я погледна.
— В гласа ти имаше голяма тревога, Араникт. Когато ни стресна всички.
— Откъде идват боговете, Брис? Знаеш ли?
Той поклати глава. Не искаше да пробужда спомените си за морското дъно, за забравените менхири, загърнати в тиня. Сякаш цял живот беше странствал из онези кални пусти дълбини. „Спях и толкова исках да спя — вечно. А ако това не беше смъртта, която намират другите, беше смъртта, която намери мен. Такава умора… бях загубил волята си да се измъкна на свобода.“
— Геслер и Сторми — промълви Араникт. — Те са на една ръка разстояние.
— Моля? От какво?
— От божествеността.
— Говориш за неща, за които обичаше да говори Куру Кан. Представата на древната Първа империя за възнесението.
— Дестраянтът спомена за огън.
— Момичето, Синн…
Араникт изсумтя.
— Тя, да. Огънят, в най-безумната си проява, е изключително унищожителен — би могла да изгори всички ни на пепел, без изобщо да помисли. Когато таиш такава сила в себе си, тя изгаря всичко човешко. Не чувстваш нищо. Но, Брис, ти не разбираш — адюнктата иска Синн да е с тях.
— Колкото може по-далече от нея? Не мисля, че Тавори би…
— Не, не това е основанието й, Брис. Геслер и Сторми са.
— В такъв случай беше права като каза, че не разбирам.
— Те двамата са влизали в Крепостта на Огън, в това, което мъдреците на Първата империя са наричали Телас. Тавори иска Синн да е с тях, защото никой друг не може да й устои, никой друг не би могъл да се надява да преживее силата й, защото когато Синн съживи тази сила, както каза Калит, ще има огън.
— Адюнктата предупреди за измяна…
— Брис, Геслер и Сторми са на ръба на асцендентството и го усещат. Двамата са се вкопчили на живот и смърт…
— В какво са се вкопчили?
— В човечността си — отвърна тя. — Пръстите им са изтръпнали, мускулите им пищят. Ноктите им са напукани и кървят. Видя ли как ги гледаше момчето? Онзи Гръб? Той стои до Синн като въплътената й съвест — тя вече наистина е извън нея. Би могла да я изтласка настрана или да изтръгне живота й — не знам защо не го е направила вече. Въпреки всичкия този огън в ръцете й сърцето й е студено като лед.
— Да не би да ми казваш, че момчето няма никаква своя сила?
Тя го погледна рязко.
— Адюнктата спомена ли за него? За момчето?
Той кимна притеснено.
— Какво каза?
— Каза, че той бил надеждата за всички нас и че в края неговата сила ще — би могла — да се окаже спасението ни.
Тя се вгледа в лицето му.
— В такъв случай, Брис, наистина сме в беда.
„Измяна. Когато лицето пред нас се окаже лъжа, когато очите лъжат и крият истините. Ще има ли някога край на тези неща?“
Отново помисли за морското дъно, както знаеше, че ще стане. „Имам тези имена, дълбоко в себе си. Имената на падналите. Мога да чуя всяко от тях, там, със собствения си неповторим глас. И все пак толкова много от тях звучат еднакво, вик на болка. На… измяна. Толкова много и толкова много пъти.“
— Тя вярва на тези двама морски пехотинци. Вярва, че няма да й изменят. Само това има. Само на това може да се надява.