Сакатият бог

— Няма повод за тревога, войник — каза му Брис. — Това е среща на съюзници.

— Но… гущери, сър!

— К’Чаин Че’Малле. Не Късоопашати — сигурен съм, че си чул, че армията, която сега подхожда към нас, разгроми На’Рук.

Младежът кимна и облиза нервно устни.

Брис го изгледа замислено.

— Войник, нашето стълкновение с На’Рук… за първи път ли опита тогава вкуса на битката?

— Тъй вярно, сър.

— Ти ли носеше този пряпорец?

— Не, сър. Е, бях третият поред за деня, но тогава вече бяхме в пълно отстъпление…

— Оттегляне — поправи го Брис. — Повярвай ми, едно пълно отстъпление е много по-кърваво от това, което постигнахме.

— Да, сър.

Брис вдигна очи към знамето и едва потисна стона си, след като то за пореден път му напомни за извратеното чувство за хумор на брат му. „Не пряпорец на легион. Не, Имперското знаме, ни повече, ни по-малко.“ Провиснал от желязната кръстачка, платът представляваше опърпан правоъгълник безцветна вълна — беше всъщност откровено копие на одеялото на Техол, в мащаб почти едно към едно. А в центъра, където човек можеше да очаква елегантен или горд хералдически знак, стоеше новият герб на крал Техол Единствения на Ледер: три четвърти изображение на леглото на покрива на брат му, а ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види присвити под това легло шест оскубани — но живи — кокошки. Щом ги зърна, Брис си спомни за срещата си с Техол, когато му го показа…

— Настояваш войските да се сражават под това?

— Е, вече го направих. Леглото имам предвид. Пилците също — можеш ли да си представиш величината на святия им ужас да знаят, че Бог е поискал да ги сготви? Добре де, не точно техният бог. Макар че всъщност не можем са сме сигурни в това, нали? Бъг, случайно да си почитан от кокошки и петли?

— Не и от двете едновременно, ваше величество.

— Благодаря. Беше много просветляващо.

— Самата причина да съществувам, ваше величество. Няма защо.

— Техол…

— Да, Брис?

— Разбирам възгледа ти, че достойнството не може да се намери в… ъъ, материалното — трон, корона, великолепно имение или каквото е там… но когато стане дума за армията…

— О, винаги чувам само това от тебе, братко! „В армията не е така, Техол“, „Наборите няма да приемат еди-какво си, Техол“, „Не им харесва розовото, Техол“. Жалкият консерватизъм на тази прашасала институция е, честно казано, досаден.

— Не помня да се е споменавало за розово, ваше величество.

— Не се спомена, Бъг. Бях просто илюстративен.

— Каква точно илюстрация имахте предвид? Да призова ли отново дворцовия художник?

— В името на бездната, не! След онова поражение с жена ми и онази хубавичка гвардейка…

— Бивша гвардейка, ваше величество.

— Сериозно? По чия заповед? Настоявам да разбера!

— На нейно величество, ваше величество.

— Онази месеща се във всичко крава… о, не ме гледай така, скъпа — говорех за теб само в официалното ти качество. Тъй че, макар да негодувам от кралицата, любовта ми към моята красива жена си остава все така лъчезарна и вечно неопетнена…