Сакатият бог

— Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.

— Не помня да съм ги срещала.

— За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.

Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.

— Брис, чуваш ли това?

— Яздим по дъното на древно езеро — каза той. — Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…

— Водата е изчезнала.

— Да. Изчезнала е.

— Възможно ли е всички да пропаднем?

Той сви рамене и не каза нищо.

— Значи вече и теренът под нас е несигурен.

— Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.

— Да.

Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил — „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“

— Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.

— Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?

— Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.

— Разправяха, че имала любовница — каза Араникт. — Загинала е, спасявайки Тавори.

— Представи си раната, която е оставило това.

— Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.

Брис помисли над думите й и въздъхна.

— Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…

— Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?

— Трябваше да говоря с теб преди няколко дни — изсумтя той.

— Беше потънал в мълчание.

— Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда — беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? — Поклати глава.

— Няма да се върнем, нали?

— Да, няма.

— Ще се справим с това.

— Да, тъй че ще трябва да крия несигурността си — от офицерите ми, от войниците…

— Но не от мен, Брис.

Той се обърна да я погледне в лицето и се стъписа, като видя сълзите, потекли по прашните й страни.

— Араникт?

— Няма нищо — рече тя, ядосана сякаш на себе си. — Искаш ли да си като нея, Брис? Искаш ли отговорностите ти да те погълнат?