Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Колко време ни остава?
— Две минути — отвърна той и вдигна айпода си от пода. Нямах представа как се е озовал там. Или кога.
Припряно сресах косата си. През това време Гидиън ме наблюдаваше със сериозен поглед.
— Гуендолин?
— Хм? — Отпуснах четката и се обърнах към него толкова спокойно, колкото ми бе възможно. О, боже! Изглеждаше толкова красив и една част от тялото ми искаше отново да се превърне в пудинг.
— Имала ли си...?
Чаках да продължи, а после попитах:
— Какво?
— Нищо.
В стомаха ми се разпростря познатото усещане.
— Мисля, че се започва.
— Стискай здраво чантата, в никакъв случай не трябва да я изпускаш. И ела малко по-насам, защото иначе ще се приземиш върху масата.
Още докато се придвижвах, пред очите ми всичко се размаза. Само части от секундата по-късно се приземих меко на краката си, точно пред широко отворените очи на господин Марли. Нахалната муцуна на Ксемериус надничаше над рамото му.
— Най-сетне — тросна се гаргойлът. — От петнайсет минути слушам как червенокосият си говори сам.
— Добре ли сте, госпожице? — заекна господин Марли, докато отстъпваше крачка назад.
— Да, добре е — отвърна Гидиън, който се бе приземил зад мен и ме гледаше изучаващо. Когато му се усмихнах, бързо отвърна поглед.
Адептът се прокашля.
— Сър, трябва да ви предам, че ви очакват в драконовата зала. Вътрешният... Номер седем пристигна и желае да разговаря с вас. Ако позволите, ще придружа госпожицата до колата й.
— Госпожицата изобщо няма кола — каза Ксемериус. — Тя дори няма шофьорска книжка, смотаняко.
— Не е необходимо, ще я взема с мен до горе. — Гидиън посегна към черната превръзка за очите.
— Трябва ли да си я слагам?
— Да, трябва. — Гидиън я завърза на тила ми, като във възела се заплете и част от косата ми, и макар да ме скубеше, не исках да мрънкам, така че стиснах зъби. — Ако не знаеш къде се съхранява хронографът, не можеш да ни издадеш и така никой няма да може да ни устрои засада, когато, без значение в кой век, се появим във въпросното помещение.
— Но това подземие е собственост на пазителите и във всички времена входовете и изходите се охраняват — изтъкнах.
— Първо, повечето пътища водят в този лабиринт, не само от сградите в Темпъл, и второ, не можем да изключим някой от собствените ни редици да прояви интерес към една неочаквана среща.
— Не вярвай на никого. Дори и на собствените си чувства — промълвих тихо. Бях заобиколена с недоверчиви хора.
Гидиън постави ръка върху талията ми и ме бутна напред.
— Точно така.
Чух как господин Марли ни каза довиждане, а после вратата се затвори след нас. Мълчаливо вървяхме един до друг. А имаше една камара неща, за които ми се искаше да говоря, но просто не знаех откъде да започна.
— Вътрешното чувство ми подсказва, че отново сте се целували — отбеляза Ксемериус. — Вътрешното ми чувство и острият ми поглед.
— Глупости — отвърнах и чух как гаргойлът избухна в кудкудякащ смях.
— Повярвай ми, на тази земя съм от XI век и знам как изглежда момиче, което се е въргаляло в купа сено.
— Купа сено! — повторих възмутено.
— На мен ли говориш? — попита Гидиън.
— На кой друг? — отвърнах. — Всъщност колко е часът? Апропо, сено. Умирам от глад.
— Почти седем и половина. — Изведнъж Гидиън ме пусна. Чуха се множество писукания, а после ударих с рамото си една стена.
— Хей!
Ксемериус отново избухна в смях.
— На това му викам истински кавалер.
— Извинявай! Скапаният телефон долу няма обхват. Трийсет и четири пропуснати обаждания. Супер! Това може да е... О, боже, майка ми! — Гидиън въздъхна тежко. — Оставила е и съобщение на гласовата поща.
Придвижвах се напред, опипвайки стената.
— Или ще ми махнеш тъпата превръзка, или ще ме водиш!
— Добре де!
Ръката му отново се появи.
— Не знам какво да си мисля за тип, който завързва очите на приятелката си, за да може на спокойствие да си провери джиесема — каза Ксемериус.
И аз не знаех.
— Нещо лошо ли се е случило?
Отново въздишка.
— Предполагам. Обикновено не разговаряме често по телефона. Все още нямам покритие.
— Внимание, стъпало — предупреди ме гаргойлът.
— Може би някой е болен — предположих. — Или си забравил нещо важно. Наскоро майка ми остави безброй съобщения на гласовата поща, за да ме подсети да поздравя чичо Хари за рождения му ден. Опа!
Ако Ксемериус не бе извикал предупредително, върхът на парапета щеше да се забие в корема ми. А Гидиън дори не забеляза. Опипом намерих пътя нагоре по витата стълба.