Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Не мисля, че те интересува дали между нас има нещо.
Продължавах да го измервам с гневен поглед.
— Да, точно така.
— Тогава всичко е наред. — Гидиън ми върна обратно айпода.
От слушалките се чуваше "Hallelujah", версията на "Бон Джоуви".
— Това е грешната музика — казах.
— О, не — ухили се Гидиън. — Помислих си, че ще имаш нужда от нещо успокояващо.
— Ти... ти си такъв... такъв…
— Да?
— Гадняр!
Той направи още една крачка към мен, така че сега разстоянието, което ни делеше, беше около сантиметър.
— Виждаш ли, това е разликата между теб и Шарлот. Тя никога не би казала такова нещо.
Изведнъж започнах да се задушавам.
— Може би защото не й даваш повод.
— Не, не е заради това. Мисля, че просто тя има по-добри маниери.
— Да, и по-железни нерви. — Поради някаква незнайна причина не можех да се въздържа да не зяпам устата му. — В случай че отново се опиташ да го направиш, докато киснем в някоя изповедалня и скучаем, искам да те информирам, че втори път няма да се оставя да ме изненадаш!
— Имаш предвид, че втори път няма да се оставиш да те целуна?
— Точно така — прошепнах, неспособна да се помръдна.
— Жалко — каза Гидиън, като устата му бе толкова близо до моята, че можех да усетя дъха му върху устните си. Наясно бях, че не се държа така, сякаш мисля думите си сериозно. Не го и правех. Но трябваше да ми се признае, че поне не се хвърлих на врата му. Във всеки случай отдавна бях пропуснала момента, в който трябваше да се отвърна от него или да го избутам настрани от мен.
Явно и Гидиън бе на същото мнение. Ръката му погали косата ми и тогава най-сетне почувствах нежното докосване на устните му.
"Във всяка дума има искрица светлина"*, пееше Джон Бон Джоуви в ухото ми. Винаги съм харесвала тази проклета песен. Беше една от онези, които можех да слушам по петнайсет пъти един след друг, но сега явно завинаги щеше да остане свързана със спомена за Гидиън.
* Из песента "Hallelujah" на рок групата "Бон Джоуви" — Бел. ред.
Алилуя!
РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА СЕМЕЙСТВО МОНТРОУЗ
(Мото върху семейния герб на Монтроуз.
Свободен превод: "Покажи какво наистина можеш.")
Глава 6
Този път нищо не ни прекъсна, нито скок във времето, нито нахален гаргойл. Докато звучеше "Hallelujah", докосването на устните му бе много нежно и внимателно, но после Гидиън прокара и двете си ръце през косата ми и ме притисна плътно към тялото си. Той задълбочи целувката и самата аз се изненадах от реакцията си. Изведнъж тялото ми стана съвсем податливо и безтегловно. Сякаш притежаваха собствена воля, ръцете ми обгърнаха врата му. Нямам представа как, но по някое време, без да се откъсваме един от друг, се озовахме върху зеления диван и там продължихме да се целуваме, докато в един момент Гидиън изведнъж се надигна и погледна часовника си.
— Както вече казах, наистина е жалко, че повече не мога да те целувам — заяви той, останал без дъх. Зениците на очите му бяха станали огромни, а бузите му се бяха зачервили.
Почудих се как ли вероятно изглеждам аз. Тъй като временно се бях размекнала и наподобявах човешки пудинг, не бях в състояние да се помръдна от полулегналата си поза. И с ужас установих, че нямам никаква представа колко време бе изминало от "Hallelujah". Десет минути? Половин час? Всичко бе възможно.
Гидиън ме погледна и ми се стори, че в очите му сякаш видях смайване.
— Трябва да съберем багажа си — каза той накрая. — И ти спешно трябва да направиш нещо с косата си. Изглежда така, сякаш някой идиот е ровил в нея с двете си ръце, а после се е въргалял с теб върху някакъв диван... Който и да ни очаква, бързо ще си направи изводите... О, боже, не ме гледай така.
— Как?
— Сякаш не можеш да се помръднеш.
— Но точно така се чувствам — казах сериозно. — Аз съм пудинг. Ти ме превърна в човешки пудинг.
Кратка усмивка озари лицето му, но после той скочи на крака и започна да прибира ученическите ми пособия в раницата.
— Хайде, малък пудинг, ставай! Носиш ли си четка за коса или гребен?
— Някъде там вътре — отвърнах вяло.
Гидиън вдигна високо калъфчето за очила на майката на Лесли.
— Тук вътре?
— Не! — извиках ужасено и от шока на съществуването ми като пудинг изведнъж бе сложен край. Скочих, издърпах от ръката му калъфчето с японския кухненски нож и го хвърлих обратно в раницата. Ако Гидиън се е учудил на държанието ми, не го показа. Той занесе стола обратно на мястото му до стената и отново погледна часовника си, докато аз изваждах четката си за коса.