Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Отчаяно се нуждая от някаква напитка. Лицето ми е обляно в пот, дробовете ми горят. Краката ми са целите в кал, а от лявото ми коляно се стичат вадички кръв. Що се отнася до обувките ми, вече въобще не си личи какви са били някога.
Изпръсквам последните капчици от шишенцето в устата си. Изтривам си лицето с мокра кърпичка от чантата си и оглеждам все така пустата планина наоколо. Никой не се вижда. Абсолютно никой!
И какво ще правя сега?
Дълбоко в гърдите ми се надига спазъм на ужас, на който решавам да не обръщам внимание. Ще се оправя. Най-важното е да се мисли позитивно. Просто ще продължа да се изкачвам — и това е. Мога да го направя!
„Не, не мога“ — долита някъде дълбоко в мен слаб гласец.
Престани! Мисли положително! Мога да направя всичко, което реша!
„Но не и да изкатеря планина. Тази идея беше много глупава!“
Хайде де, мога! Да, мога да го направя! Женската сила е такава — преодолява всички планини.
Пък и в крайна сметка не мога да си остана на този камък завинаги. Трябва да продължа да вървя, иначе ще ме настигне бялата смърт, ще заспя и ще умра. Или пък планинската смърт. Не си спомням как я наричаха.
Краката ми треперят, но незнайно как успявам да се изправя. Все пак примигвам от болката, причинена от поредното врязване на обувките ми в пришките. Така. Просто да продължа да вървя. Ще стигна върха, а може би там ме чака група по посрещането. А и онези горещи напитки, за които вчера говореха. Да. Всичко ще бъде наред.
Изведнъж в далечината се чува тътен.
О, не! Само това не!
Вдигам очи към небето и установявам, че цветът му е станал заплашително сив. И няма никакви птици.
По лицето ми пада капка. После още една.
Преглъщам, като се опитвам да запазя спокойствие. Но вътре в мен назрява огромна паника. Какво да правя сега? Нагоре ли да продължа, или да се върна надолу?
— Хей! — провиквам се високо. — Има ли някой? — Гласът ми отеква сред скалите, но не получавам никакъв отговор.
Върху главата ми падат още три капки.
Не си нося нищо водонепромокаемо. Оглеждам суровата природа наоколо и ме изпълва неистов страх. Ами ако не мога да се върна долу? Ами ако се окажа приклещена тук насред бурята?
Изгарях от такова нетърпение да кажа на Джес, че сме сестри. А сега се чувствам като пълна глупачка. Трябваше да я изчакам. Люк е напълно прав. Защо не мога да се науча да чакам за нищо в този живот? Всичко е по моя вина.
Небето се раздира от нов тътен и аз се свивам ужасено. Ами ако ме удари светкавица? Даже не знам какви са правилата, когато си навън в буря. Май беше нещо, като например да застанеш под дърво. Или може би да не заставаш под дърво? Обаче кое от двете? И ако избера грешния вариант?
И изневиделица, насред ужаса, който ме обгръща отвън и отвътре, си давам сметка, че до ушите ми достига някакъв чуруликащ звук. Да не би да е… някакво животинче?
О, господи!
О, господи! Това е мобилният ми телефон! Значи тук горе има сигнал! Тук тъпият сигнал се е възстановил!
С треперещи пръсти аз дръпвам ципа на ангелската си чанта и грабвам проблясващия телефон. С огромна въздишка на облекчение зървам върху дисплея думата „Люк“. Натискам ожесточено зеления бутон, отмаляла от облекчение.
— Люк! — извиквам. — Аз съм, Беки!
— Беки? Има ли някой там? — По линията се чува пукот, а той звучи, сякаш се обажда от много далече.
— Да! — изкрещявам, а междувременно капките, падащи върху главата ми, зачестяват. — Люк, аз съм! Изгубих се! Имам нужда от помощ!
— Ало? — достига до мен озадаченият му глас. — Чува ли ме някой там?
Вторачвам се ужасено в мобилния си телефон.
— Да! Чувам те! Тук съм! — И без всякакво предупреждение по бузите ми рукват сълзи. — Приклещена съм в тази кошмарна планина и не знам какво да направя! Люк, съжалявам…
— Линията не работи — чувам го как казва на някой друг до него. — Не мога да чуя абсолютно нищичко!
— Люк! — вече рева с пълен глас. — Люк, тук съм! Точно тук съм! Не затваряй!
Започвам да удрям яростно телефона, но пред замъгления ми поглед проблясва надписът „Батерията отслабва“.
— Ало? — достига отново до мен гласът на Люк. — Беки?
— Люк, чуй ме, моля те! — проплаквам отчаяно. — Моля те, чуй ме! Моля те…
Но светлината върху малкия екран вече избледнява. И само след миг телефонът замлъква.
Няма го. Той си отиде.
Оглеждам мрачната, потънала в тишина и пустош планина. Никога през живота си не съм се чувствала по-самотна.