Укротяването на кралицата

— Поне го улучихте — казвам ѝ. Нан ми подава кърпичка и аз попивам засмяното лице на Елизабет и дантелата на деколтето на роклята ѝ. — Платихте му със същата монета.

— Той е проклетник — казва тя. — И ще му изсипя нощно гърне върху главата следващия път, когато мине под прозореца ми.

Благородниците от двора ни чакат отвън пред залата. Кралят, уморен от стрелбата с лък, тази вечер ще се храни в покоите си.

— Какво има? — обръща се Томас Сиймор към Елизабет, виждайки влажната ѝ коса. — Да не сте ходили да плувате?

— Уил Сомърс и глупавите му игри — казва тя. — Но хвърлих една чаша и го улучих с нея.

— Да го извикам ли на дуел, за да защитя честта ви? — навежда той усмихнато лице към нея. — Ще ме приемете ли като свой странстващ рицар? Само кажете да, и съм ваш.

Виждам я как поруменява. Вдига поглед към него и остава безмълвна, като объркано дете.

— Ще ви повикаме — казвам, за да ѝ спестя неудобството.

Той се покланя.

— Ще вечерям с краля. Ще дойда в залата след вечеря.

Без нито дума повече дамите се подреждат по старшинство. Аз вървя пред всички, зад мен идва принцеса Мери, после Елизабет, след това дамите ми, поред, всяка на отреденото ѝ място. Вървим през препълнената зала, мъжете се изправят и ми се кланят, а жените правят реверанс. Отивам до подиума и управителят на моето домакинство ми помага да се настаня в големия си стол.

— Кажете на Томас Сиймор да дойде при мен, когато си тръгне от покоите на краля — казвам тихо.

Вечерята минава много по-бързо, отколкото когато кралят поръчва допълнителни порции и изпраща блюдата из цялата зала. След като всички са се нахранили, разчистват масите.

Томас Сиймор влиза през една странична врата, говори с един мъж, после с друг, а после се изправя до мен и пита:

— Ще танцувате ли, ваше величество?

— Не, след малко ще отида при краля — казвам. — Той в добро разположение на духа ли беше?

— Стори ми се, че е добре.

— Със сигурност ще ме попита дали сте още тук, дали ще останете по-дълго?

— Можете да му кажете, че заминавам за Портсмут утре.

Нан се отдръпва, за да не ни чува, а Катрин Брандън и няколко от другите дами се подреждат за танц.

— Какво мислиш? — пита Томас рязко. — За женитбата ми?

— Трябва да говоря за това, без никой да разбере какво чувствам — казвам. — Трябва да бъда с каменно лице.

— Длъжна си — казва той. — Нямаме избор.

— Нямаме избор и по въпроса за брака ти.

Обръщам се и му се усмихвам, сякаш съм подхвърлила някоя интересна реплика.

Той кимва вежливо, а после измъква от горния джоб на жакета си малка тетрадка, пълна със скици на корабни въжета и платна. Отваря я и ми я показва, сякаш съм поискала да я разгледам.