Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Дру го завлече в кухнята.
— Ще поприказваш малко без да стенеш и ще останеш жив.
Дру го настани на пода в кухнята като го облегна на един шкаф и махна картонената кутия от незатворения телефон. Приклекна и постави слушалката пред устата на мъжа. Наведе се към нея, за да може да чува отсрещната страна. Насочи пистолета си към темето на мъжа и мълчаливо му нареди да започва. Очите на ранения щяха да изскочат от орбитите си. За миг Дру се уплаши да не би онзи да припадне.
— Падна ни — пресипнало прозвуча гласът на мъжа.
— Почакай така — отговори грубо някой.
След около петнадесетина секунди се чу гласа на чичо Рей.
— Мъртъв ли е?
— Да, съвсем.
— Защо се забавихте толкова? Започнах да се безпокоя.
— Не можахме да го открием веднага.
— Сам ли е?
— Да.
— Донесете тялото тук. Искам да съм сигурен, че съм се отървал от него.
— Идваме — очите на ранения за миг пробляснаха, след което се свлече на пода.
Дру затвори телефона, след това постави мъжа по-удобно на пода.
— Сбъркал си си професията, приятел. Трябвало е да станеш артист.
— Обещахте ми нещо — простена той.
— Ще го изпълня. Как стигнахте до тук? С каква кола?
— Тъмносин камион Форд — промълви той с пресъхнали устни. — На паркинга зад стената е.
Дру се обърна и видя, че отец Станислав го наблюдава през отворената врата на кухнята.
— Можеш да използваш този телефон, за да повикаш лекар. Що се отнася до труповете, най-добре е да повикаш хората си да ги отстранят — Дру междувременно претърсваше ранения. Намери това, което търсеше — ключовете от камиона. — Ще имам нужда от помощ като стигнем на мястото. Арлийн обясни ли ти плана ми?
— Ще уредя всичко.
— А докато свършиш това, ще ида да се обадя на Арлийн. Да знае, че сме живи. Трябва да е чула изстрелите и ще се тревожи.
— До църквата е — отговори свещеникът и хвана телефона. — Ще побързам.
— Да, имаме много работа.
Дру изскочи от кухнята. Както тичаше по стълбите, го обзе силното непознато чувство, което беше изпитал, когато видя Арлийн да се качва по същите тези стълби преди два часа. Припомни си неочакваната самота, когато тя излезе и затвори вратата. Отново почувства болезнен копнеж. Струваше му се, че ще извърши предателство след дългите години, прекарани в манастира, но страшно искаше да я види отново, да я прегърне. Но дори и да е предателство, не го беше грижа. Беше вече вън, видя я близо до църквата и тръгна към нея. Въпреки че беше тъмно, забеляза, че очите й възбудено блестяха, радостна, че го вижда жив, нетърпелива. След миг беше в прегръдките му.
Дру едва се удържаше да не натисне педала на газта докрай. Знаеше, че ще бъде нелепо да го спрат за превишена скорост. Бостън бе останал зад гърба му. Светлините на града се отразяваха в огледалото за обратно виждане. Фаровете осветяваха тъмните силуети на дърветата, както и на полята встрани от пътя. Така здраво беше стиснал волана, че го заболяха ръцете. Следваше указанията на отец Станислав. Отначало не се досети къде е мястото, чийто адрес беше написан на листчето, което му даде свещеникът. След това с нарастваща възбуда разбра защо отецът се ориентираше така добре — беше ходил там и преди това, по-точно преди два дни. Чичо Рей се намираше в имението си в залива северно от Бостън.
Дру се възхити от остроумието на врага си. Рей се беше престорил, че е напуснал имението си след отправените от Дру заплахи, а сега изведнъж е сменил тактиката и се е върнал, очевидно предполагайки, че това ще бъде последното място, където биха го потърсили. Но предимството, което беше спечелил с неочаквания си ход, можеше да се превърне в недостатък, защото Рей беше избрал трудно за отбрана място. Отец Станислав му беше описал имението като отдалечено, просторно, твърде обширно, за да може да се охранява добре отвсякъде. „Не е трудно да се проникне вътре. Виж, влизането в къщата е друг въпрос. Той ще съсредоточи всичките си сили там. Ще ти е нужна една малка армия, за да го измъкнеш отвътре.“
„Няма да имам нужда от армия“ — мислеше си Дру, като караше към имението, готов да се разправи безмилостно с врага си. „Ще са ми необходими само тримата души, за които помолих отеца. И три коли, които никой да не може да проследи.“
Малко след седем достигна залива, видя белите гребени на вълните в тъмното. Смъкна прозореца на колата и почувства полъха на хладния солен бриз. Спря отстрани на пътя. Фаровете му осветиха една паметна плоча в чест на Гражданската война. След пет минути в огледалото за обратно виждане се появиха светлини. Колата спря зад него и фаровете й угаснаха. Дру излезе от камиона и с удовлетворение забеляза Арлийн зад волана на Олдсмобила. Свещеникът беше до нея и като че ли спеше.