Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
— И каква ще е тази съдба? — запитал Елендил.
— Да изчакате, без да се месите във войната — отвърнал Амандил. — Друго не бих могъл да ви кажа преди да се върна. Но навярно ще се наложи да бягате от Звездната страна без пътеводна звезда; защото тази земя е осквернена. Тогава ще загубите всичко обичано и като живи мъртъвци ще се скитате в изгнание да търсите нова родина. Но дали ще е на запад или на изток, само Валарите знаят.
Разказват, че една нощ Амандил отплавал с малък кораб и отначало поел на изток, а сетне заобиколил и се отправил на запад. Взел със себе си трима най-верни слуги и повече не дошла вест от него, тъй че в нито една легенда не се споменава каква е била съдбата му. Хората не можели повторно да бъдат спасени по този начин, а и нямало лесна прошка за измяната на Нуменор.
Но Елендил изпълнил бащината заръка и извел корабите край източния бряг; и Верните качили на борда жените и децата си заедно с всичките си имущества и богатства. Сред този товар имало безброй прекрасни неща, сътворени от Нуменорците в дните на тяхната мъдрост: съдове, накити и множество свитъци, изписани с пурпурно и черно мастило. Носели и Седемте камъка, скъпоценен дар от Елдарите; а на кораба на Исилдур се пазело младото дърво, издънка от прекрасния Нимлот. Тъй се подготвил Елендил и не взел участие в злите дела през онези дни; вечно чакал знак, ала знакът не идвал. Тогава тайно отпътувал до западния бряг и с нажалено сърце се загледал към морето, защото безкрайно обичал баща си. Но нищо не съзрял освен корабите на Ар-Фаразон, струпани из западните пристанища.
Дотогава на острова времето винаги съвпадало с желанията и потребностите на хората: дъжд валял точно колкото трябвало, слънцето греело ярко, но не прекалено, а морските ветрове идвали да разхладят земята. И когато вятърът веел откъм запад, на мнозина им се струвало, че с него долита едва доловим аромат, нежен чак до болка в сърцето — ухание на цветя, що вечно цъфтят из безсмъртни ливади и нямат названия по земите на простосмъртните люде. Но всичко това се променило; от притъмнялото небе връхлитали ту пороища, ту градушки и разрушителни ветрове; и някои от големите нуменорски кораби потъвали, та вече не се завръщали в пристанищата, а подобна беда не се помнела още от древните времена, когато изгряла Звездата. И понякога привечер от запад се задавал огромен облак във формата на орел с разперени криле; бавно закривал слънцето и над Нуменор падал непрогледен мрак. А някои от тия орли носели мълнии под крилете си и тътенът им отеквал над морето.
Тогава хората се изплашили. „Гледайте Орлите на Западните Властелини! — викали те. — Орлите на Манве идват над Нуменор!“ И се захлупвали по очи на земята.
Някои се разкаяли за стореното, но повечето Нуменорци се ожесточили и размахвали юмруци към небето с думите: „Коварни са Западните Властелини. Те нанесоха първия удар. Сега идва наш ред!“ Кралят пръв изрекъл тия слова, но те били измислени от Саурон.
Все по-често се сипели мълниите и погубвали хора из гори, поля и градове; огнен вихър се стоварил върху купола на храма и го разцепил на две сред море от пламъци. Ала самият храм останал незасегнат, а Саурон стоял на върха му и мълниите сякаш нямали власт над него; по онова време хората го обявили за бог и вършели всичко, което им заповядвал. Затуй не обърнали внимание и на последната поличба. Защото земята се разтресла под нозете им, тътен като подземна гръмотевица се смесил с рева на морето и над връх Менелтарма изригнал облак от черен пушек. Ала туй само накарало Ар-Фаразон да побърза още повече с приготовленията.
По онова време нуменорските кораби покрили цялото море край западните брегове като архипелаг от хиляди острови; мачтите им се извисявали като планинска гора, а платната приличали на буреносен облак; и знамената им били в златисто и черно. Всичко било готово и чакало само повелята на Ар-Фаразон; а Саурон се уединил в най-вътрешния кръг на храма и заповядал там да му водят жертви за изгаряне.
Тогава Орлите на Западните Властелини долетели по залез слънце, подредени в бойна колона, чийто край се губел отвъд хоризонта; и докато наближавали, крилете им се разпервали все по-широко, та обгърнали цялото небе. А зад тях Западът пламнал в алено зарево и те също пламнали, сякаш обвити в огъня на праведен гняв, та над цял Нуменор се разлял кървав блясък като от безбройни пожарища; а хората се споглеждали и им се струвало, че лицата наоколо са зачервени от ярост.