Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Нищо не бяха постигнали. Само стотици загинаха. Битката продължаваше.
Съставът на ротата му се менеше кажи-речи ежечасно. Мястото на загиналите заемаха оцелели от други роти и взводове, разформировани поради многото жертви. Сега процентът на опълчението беше по-голям — мнозина от мобилизираните граждани носеха доспехи, взети от загинали таркиански войници и дори от осоиди, — сдобил се беше и с останките на елитно отделение, чиято численост беше намаляла драматично след ожесточена еднодневна битка в центъра на града. Оцелелите елитни войници бяха въоръжени с гвоздистрели, арбалети за многократна стрелба, пронизвачи и губители… и Паропс нямаше представа какво да прави с тях.
Вчера беше водил още една неуспешна атака — пратили го бяха като подкрепление, но когато пристигна, откри, че войниците, които трябваше да подкрепи, са избити до крак. А после въздушните кораби надвиснаха над хората му и той нареди пълно отстъпление още преди да пристигне същата заповед от царския двор. Още една изгубена улица. Още една изгубена битка. Числеността на неговата рота се менеше, ту по-голяма, ту по-малка, но като цяло броят на защитниците намаляваше застрашително.
В редките моменти, когато дръзнеше да спре мислите си на положението, Паропс разбираше, че то е лошо и все повече се влошава и че самият той не вижда изход. Оставаше му да се надява, че царят и неговите тактици имат някакъв план, нещо по-мащабно от поредицата отчаяни сражения, които така и не успяваха да задържат вражеското настъпление.
На петия ден оцелялото население на Тарк изпълваше западната половина на града, а осоидите контролираха всичко останало.
Неро обаче още беше жив. Факт, който хвърляше Паропс в недоумение, защото в неговите очи мухородният беше всичко друго, но не и боец. Но така или иначе Неро се бе оказал майстор в оцеляването въпреки натрупаните годинки, които, по всичко личеше, не бяха затъпили и на йота светкавичните му рефлекси и силния инстинкт за самосъхранение, характерен за неговата раса. Сега грозноватият дребен мъж отново клечеше на поредния прозоречен перваз и наблюдаваше отвисоко поредното сражение.
А сраженията отдавна не се водеха по краищата на града. Осоидите атакуваха самия царски двор — знаеше го Паропс, знаеха го и хората му. Искаше да се притече на помощ на двора, но преки заповеди от царя го бяха пратили в друга посока. Списъкът на живите офицери се скъсяваше всеки ден и оцелелите общуваха с владетеля много по-често отпреди. Нещо повече, владетелят на Тарк изглежда знаеше Паропс по име.
„Има нещо, за което може да ми потрябваш“ — беше му казал царят.
— Хората ти отдясно май губят позиции — извика от перваза си Неро, макар че защо си правеше труда, Паропс нямаше представа. Знаеше отлично какво се случва с офицерите и войниците под свое командване, както и че в случая Неро е прав.
Усети, че друга рота, оттатък царския дворец, е подложена на масирана бомбардировка, забеляза и промяна в движението на въздушните кораби — един се насочи лениво още по-навътре в града. Периферията на двореца вече беше опожарена. Царят се беше евакуирал под земята, в мравешките тунели. Хората бяха пробвали същия номер из целия град с надеждата да се спасят от огъня, но осоидите просто бяха завардили изходите на тунелите с преносимите си огнехвъргачи, а после бяха започнали да стрелят и да стрелят, докато течният огън не изгори и задуши всичко живо отдолу, и хора и насекоми. Хора и насекоми умираха в мрака, но не умираха сами, защото агонията на смъртта им се разля из целия град.
Дори от спомена за това Паропс го втресе.
„Те са в двореца.“ Чу го с гласа на един от царските тактици, но остана с впечатлението, че новината не е била предназначена за разгласяване. Напрегна се, готов да поведе хората си напред. Нова огнена бомба избухна на две пресечки от двореца, несъмнено насочена към мравкородни подкрепления.
„Нека се свърши най-после — помисли си Паропс, но така, че мислите му да не се излъчат по мрежата. — Нека влезем в последното сражение. Нека умрем. Нека най-после се свърши.“ Не издържаше повече да живее така.
„До всички офицери. Докладвайте позициите и личния си състав“ — стигна до него призивът на тактика.