Разединени равнини

Не смърт, защото тук всичко беше смърт.

В Колегиум беше заварил мода да се рисува смъртта като сивокож и оплешивяващ бръмбаророден мъж с обикновени дрехи, понякога с лекарска чанта, но по-често със занаятчийски колан и престилка, по подобие на отговорниците, които в края на работния ден минаваха да угасят лампите и да спрат машините.

В представите на собствения му народ смъртта беше бързокрило насекомо, черно и лъскаво, твърде бързо, за да го надбягаш, и твърде умно, за да го надхитриш… и неизбродната бездна, в която плуваше сега, беше дълбината на една-единствена фасета от тъмните скъпоценни камъни на очите му.

Хората от неговия народ пишеха кратки поеми за любимите покойници и гравираха крилете на смъртта върху надгробните плочи и мавзолеите, изобразяваха насекомото с наведена глава и щръкнало жило как се спуска към жертвата си. Лика на смъртта рисуваха като сянка на заден план, винаги в горния десен ъгъл на свитъка, описващ последните часове на някой герой или велик човек. В пиесите облечен в сиво актьор излизаше на сцената с лакирана черна кукла на насекомото и я размахваше зловещо над главата си, докато не дойде мигът насекомото да кацне.

Самият той не можеше да лети, защото искрата на крилете му беше угаснала. Бездната го смазваше с тежестта си, впиваше нокти в плътта му и виеше. Той плуваше, и се бореше, и се дърпаше, защото дори миг неподвижност би го запратил обратно при чудовищата в ямата. Бореше се, но не знаеше защо се бори. Нямаше спомени, нито оформени мисли, нищо, освен отчаяната, озъбена борба.

А после, за най-краткия от кратките мигове му се стори, че долавя нещо кораво и далечно в далнините, някакво великанско присъствие, смалено почти до искра от разстоянието — насекомо, но не насекомото на смъртта. Четири искрящи крила и очи, които виждаха всичко — източникът на неговото Изкуство и на неговото племе, архетипът на неговия народ. Той беше изгубен дух и това създание беше крайната цел на мъчителното му пътуване — там щеше да се съедини с миналото и с предците си.

И той се устреми към него, защото знаеше, че така трябва. Но то бе толкова далеч, а бездната все така го всмукваше… Малката искрица се смаляваше все повече, смаляваше се.

А после изчезна.

И с угасването й той се предаде окончателно. Изгубил желание за борба, той се остави на вятъра да го улови и повлече надолу към мрака.

Но отново се появи светлина. Над него имаше светлина, издуваше се, растеше. Мека светлина, която беше едновременно чисто бяла и многоцветна. Светлина като слънчев лъч, отразен от бяла стена, и като я видя такава, той си спомни за слънцето. Беше забравил, че такова нещо съществува, но сега мисълта за някога познатото му до болка слънце го обгради, изпълни го, и той заплува отново. Маневрата му изненада жестокото течение и той се изтръгна от хватката му. Продължи да плува, нагоре и нагоре към сияйния таван, към исполинската светлина, която удържаше напора на бездната.