Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Ракетоносецът ни се отлепи възможно най-тихо и бавно от дъното, ала, както се оказа впоследствие, явно не бяхме достатъчно безшумни. Миг по-късно до нас достигнаха вибрациите от гребните винтове на „Тип 95“. Бяха ни открили и възнамеряваха да ни атакуват. Чухме как противникът наводнява и отваря торпедните отсеци. Капитан Чън нареди да преминем в режим на активен сонар — вярно, че така щяхме да издадем точното си местоположение, но пък щяхме да превърнем „Тип 95“ в превъзходна мишена.
Подводниците изстреляха едновременно торпедата си. Те профучаха едно покрай друго, докато ракетоносците се опитваха да се отклонят от курса си, за да се изплъзнат от „живите торпили“ Противникът ни беше по-маневрен, но пък командирът му не можеше да се сравнява с нашия. Капитан Чън перфектно знаеше как да избегне стълкновението с носещите се към нас торпеда, ето защо на нас ни се размина… което не можеше да се каже за „Тип 95“. Чухме как противниковата подводница хрипти като умиращ кит и отсеците й се взривяват един подир друг. Казват, че в подобни ситуации всичко се случвало твърде бързо, за да може екипажът да почувства нещо; че хората моментално губят съзнание от рязкото падане на налягането или че наличният на борда въздух се самозапалва от експлозиите… Не знаех дали е точно така, но определено мога да заявя за себе си, че силно се надявах екипажът на „Тип 95“ да загине бързо и безболезнено. И не бях единственият — тежко беше да гледаш как светлината в очите на капитан Чън помръква в унисон със заглъхващите звуци на обречената подводница.
(Изглежда предугажда следващия ми въпрос, понеже свива пръстите си в юмруци и дишането му става по-тежко.)
Капитан Чън беше отгледал сам сина си. Беше го възпитал като добър моряк, който е безрезервно предан на страната си, служи й вярно и никога не оспорва заповедите. Сочеха го за най-добрия млад офицер в цялата история на китайския флот. Най-щастливият ден в живота на стареца беше когато командир Чън Джъсяо получи първото си отговорно назначение — стана капитан на най-модерния подводен ловец-убиец „Тип 95“.
Като подводницата, която ви нападна?
(Кима.) Ето защо капитан Чън с всички сили се стараеше да избегне срещите с единици от нашия флот. И точно поради тази причина за нас беше жизненоважно да разберем коя от двете подводници ни беше атакувала. Винаги е по-добре да знаеш истината, колкото и ужасна да е тя, пред това да живееш в неведение. Нашият капитан вече беше престъпил клетвата си и бе предал отечеството си, а сега беше убеден, че предателството му е довело и до убийството на родния му син…
На следващата сутрин, когато капитан Чън не се появи на първата вахта, аз отидох при него в каютата му. Там цареше полумрак. Извиках го по име. За мое облекчение ми отговори, ала щом пристъпи на светло… Беше се променил до неузнаваемост — косите му бяха станали по-бели от довоенен сняг, кожата му беше пожълтяла, а очите му изглеждаха хлътнали дълбоко в орбитите си. Приличаше досущ на старец — пречупен, грохнал, съсухрен старец. Чудовищата, възкръснали от гробовете си, изобщо не можеха да се сравняват с онези, които живеят в сърцата ни.
От този ден нататък прекъснахме всички контакти с външния свят. Поехме курс към арктическите ледове — най-далечната и тъмна пустош, която можехме да открием. Опитвахме се да живеем така, сякаш нищо не се е случило; изпълнявахме всички рутинни процедури, следяхме състоянието на подводницата, отглеждахме ядивни растения, обучавахме, възпитавахме и утешавахме децата. С пречупването на волята на капитана бе сломен и духът на целия екипаж. В онези дни само аз се виждах с него. Носех му храна, събирах мръсното му пране, давах му доклади за състоянието на ракетоносеца, а после предавах заповедите му на останалите. Всичко бе едно и също и неизменно се повтаряше ден след ден…
Веднъж обаче монотонният ход на събитията бе нарушен от друга подводница „Тип 95“, която бе засечена от нашия сонар. Заехме бойна готовност и капитан Чън за първи път от много време насам излезе от каютата си. Веднага щом застана на обичайното си място в командната рубка, той нареди да заредим първи и втори торпеден апарат. Ако се вярваше на показанията на сонара, противникът все още не беше предприел подобни действия. Капитан Чън видя в това нашето преимущество. Този път не го терзаеха никакви съмнения. Врагът щеше да загине преди още да е направил първия изстрел. Ала преди командирът ни да даде заповедта, засякохме сигнал по „гертрудата“, както американците наричат подводния телефон. На връзка беше командир Чън — синът на нашия капитан, — който заяви за мирните си намерения и помоли да свалим бойната тревога. Разказа ни за язовира „Трите пролома“ — източника на слуховете за „природното бедствие“, за което бяхме чули на остров Манихи. Командир Чън ни обясни, че стълкновението ни с другия ловец-убиец „Тип 95“ било епизод от гражданската война, разгоряла се след разрушаването на язовира. Ракетоносецът, който ни атакувал, принадлежал към силите на поддръжниците на правителството. Командир Чън беше на страната на бунтовниците. Задачата му била да ни открие и да ни ескортира до родината ни. Радостните възгласи на екипажа бяха толкова бурни, че имах чувството, че всеки миг ще ни изхвърлят на повърхността. Когато разбихме ледовете и двата екипажа се хвърлиха един към друг в арктическия сумрак, си помислих, че изпитанията ни вече са към своя край — че най-накрая ще можем да се върнем у дома, където ще възстановим страната си и ще я прочистим от живите мъртъвци. Че най-накрая всичко щеше да свърши.