Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Най-често се налагаше да отивам до нашия АСТРО133, който представляваше нещо като космическа станция за дозареждане с гориво. Бойните спътници и спътниците-шпиони понякога трябва да променят орбитата си, за да откриват нови цели. Тогава се включваха ракетните им двигатели, които работеха с неголемите им запаси от хидразиново гориво. Преди войната американските военни откриха, че икономически най-изгодно е станцията за дозареждане да се разположи в орбита, вместо непрекъснато да се изпращат човешки екипажи в космоса. Точно така се появи АСТРО. Приспособихме го за дозареждане и на други сателити, в това число и на граждански модели, които рядко имаха нужда от допълнително гориво, за да се върнат към предишния курс след намаляването на орбиталната им височина. Този апарат беше изумителен — наистина спестяваше времето ни, като за щастие разполагахме и с други подобни технологии… Като „Канадарм“ например — петнайсетметровият автоматизиран манипулатор, който изпълняваше необходимите дейности по техническото обслужване на външната обвивка на станцията. Както и „Боба“ робонавт, управляван виртуално, който бяхме снабдили с реактивен двигател, за да може да функционира не само около нашата МОС, но и по-далеч — на сателита. Да не пропусна и неголемия ескадрон от ППА134 — автономните роботи с форма и размери на грейпфрут. Цялата тази уникална техника трябваше да облекчи работата ни. Ще ми се да не беше функционирала толкова добре… Всеки ден ни оставаха час-два, когато просто нямахме какво да правим. Можехме да спим, да правим гимнастика, да препрочетем за кой ли път книгите от библиотеката, да слушаме радио „Свободна Земя“ или музиката, която бяхме взели със себе си. Не знам колко пъти бях слушал песента на група „Редгъм“135 „Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!“ Баща ми много обичаше това парче, понеже му напомняше за военната му служба във Виетнам. Молех се армейската му закалка да му помогне да спаси своя живот, както и този на майка ми. Нямах никаква информация нито за тях, нито за когото и да било в Австралия, откакто правителството се бе преместило в Тасмания. Искаше ми се да вярвам, че всичко със семейството ми е наред. Макар че като гледах какво се случва на Земята — между другото, точно с това се занимавахме през свободното си време, — бе доста трудно, ако не и невъзможно, човек да съхрани надеждите си…
Казват, че по време на Студената война шпионските летателни апарати на американците са можели да прочетат вестник „Правда“, който някой съветски гражданин държи в ръцете си. Не съм сигурен, че действително е било така. Не съм запознат с конкретните технически параметри на онова поколение космически апарати, ала определено мога да кажа, че камерите на съвременните джаджи, чиито сигнали прехващахме, прекрасно демонстрираха как се късат сухожилията и се трошат костите. Четяхме казаното по устните на жертвите, молещи за пощада, и виждахме цвета на очите им, когато изскачаха от орбитите заедно с последния им дъх. Съзирахме кога алената кръв се превръщаше в кафява и как изглеждаше тя върху сивия лондонски асфалт в сравнение с белия пясък на Кейп Код.
Не можехме да контролираме кои обекти да бъдат наблюдавани от шпионските спътници. Това се решаваше от американските военни и ние нямахме никакво право да се месим в работата им. Станахме свидетели на много сражения — Чунцин, Йонкърс… Наблюдавахме действията на индийските войски, докато се опитваха да спасят цивилните, приклещени на стадион „Амбедкар“ в Делхи, след което сами попаднаха в капан и трябваше да се изтеглят към парка Ганди… Гледах как командирът им строи хората си в каре, досущ като англичаните в колониалните времена. Това проработи… най-малкото, в началото сякаш имаше ефект. Най-досадното при сателитното наблюдение е, че можеш само да гледаш, без да чуваш. Нямаше как да знаем, че индийците са останали почти без боеприпаси; просто забелязахме как от един момент нататък зомбитата започнаха да ги обкръжават, постепенно стеснявайки обръча… После се появи някакъв хеликоптер, а командирът на пехотинците започна да спори разгорещено с подчинените си. Нямаше как да знаем, че това е генерал Радж-Сингх — дори не бяхме в течение кой изобщо е той… Не слушайте онези, които разправят, че уж бил избягал, когато играта загрубяла. Ние видяхме всичко със собствените си очи. Радж-Сингх наистина влезе в стълкновение с хората си и един от тях наистина го удари с приклада на пушката си в лицето. Генералът беше в безсъзнание, когато го качиха във вертолета. Ужасно чувство — да виждаш всичко толкова отблизо и да нямаш възможност да направиш нищичко!
133
АСТРО — Автономен сателитен транспортен робот в орбита. — Б.а.
134
ППА — Персонален помощник на астронавта. — Б.а.
135
Австралийска фолк-рок група, основана през 1975 г. от певеца-композитор Джон Шуман. Антивоенната им песен „Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!“ постига изключителна популярност през 1983 г. — Б.пр.