Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
В онези дни само наблюдавахме и се вслушвахме в околния свят, получавайки информация от гражданския радиоефир и дори от сателитните телевизионни канали. Картината не беше никак радостна. Цели градове и страни умираха. Чухме последното радиопредаване от Буенос Айрес, после узнахме за евакуацията на Япония… Имахме откъслечни сведения за бунтове в руските войски. Получихме сведения за „ограничен атомен конфликт“ между Иран и Пакистан и това ни хвърли в потрес, понеже винаги бяхме смятали, че или вие, или руснаците първи ще натиснете копчето. От Китай не постъпваше никаква информация — нито нелегални транслации, нито официални правителствени сводки. Опитвахме се да засечем военноморските комуникации, ала се оказа, че след отплаването ни кодовете са променени. Не беше ясно дали присъствието на китайските военни кораби е заплаха за нас — още не знаехме дали ни преследват, или не, — но пък за сметка на това служеха като доказателство, че не целият ни народ е загинал в стомасите на живите мъртъвци. На този етап от заточението ни се радвахме на всяка новинка.
Задаваха се и проблеми с провизиите — в най-скоро време трябваше да измислим решение на надвисналата продоволствена криза. С лекарствата щеше да е още по-сложно. Очертаваше се сериозен недостиг както на западните типове медикаменти, така и на традиционните китайски лечебни средства… Голяма част от цивилните на борда страдаха от различни заболявания.
Например госпожа Пей, майка на един от нашите офицери, разви хроничен бронхит и алергична реакция към някакво вещество, боя или машинно масло… в общи линии, нещо, от което нямаше как да се изолираш в ограниченото пространство на подводницата. Тя унищожаваше запасите ни от противоотточни средства с тревожна бързина. Лейтенант Дзин, един от офицерите ни, най-спокойно предложи да направим евтаназия на болната. В резултат на това командирът на ракетоносеца го прати за седмица в ареста, като му съкрати наполовина дажбите и нареди да не му се дават никакви медикаменти, освен ако не става въпрос за животозастрашаващи ситуации. Няма спор, че Дзин си беше арогантно и безчувствено копеле, но пък предложението му ни накара да се замислим за това как да постъпваме по-нататък — като намаляваме дажбите или като намерим някакъв начин да рециклираме отпадъците.
Набезите върху дрейфуващи кораби все още се намираха под най-строга възбрана. Дори когато забелязвахме съвършено пуст наглед плавателен съд, от неговия трюм продължаваха да се носят характерните за зомбитата шумове. Друг вариант беше риболовът, ала не разполагахме нито с нужните материали за изработка на мрежа, нито с желание да държим хората дълго време на повърхността в опити да уловят нещичко.
В крайна сметка решението бе намерено от самите цивилни. Преди кризата някои от тях бяха работили в селското стопанство, бяха се занимавали с билки или носеха със себе си торбички със семена. В случай че успеехме да им осигурим нужното оборудване, те щяха да отглеждат попълнения на запасите ни, които теоретично щяха да ни стигнат за години напред. Дързък план, но нелишен от плюсове. В ракетните шахти имаше достатъчно места, за да направим нещо като градинка. Можехме да изработим гърнета и саксии от подръчни материали, а ултравиолетовите лампи, които използвахме за компенсиране на липсата на витамин D при продължителен престой под водата, щяха да заменят слънчевата светлина.
Единственият ни проблем беше почвата. Никой не знаеше нищо за хидропониката, аеропониката и другите алтернативни методи за култивиране. Трябваше ни земя, а нямаше откъде да си я набавим. Това накара капитана сериозно да се замисли. Да слезем на сушата си беше не по-малко опасно от това да се качим на борда на заразен кораб. Преди войната над половината от цялото човечество бе населявала бреговете на моретата и океаните. По времето на кризата обаче количеството на крайбрежните обитатели нарасна още повече, макар и по една-единствена причина — бежанците се опитваха всячески да напуснат опасната суша и да потърсят спасение в морето.
Започнахме търсенето на подходящо местенце, откъдето да се снабдим с драгоценната почва, от средноатлантическото крайбрежие на Южна Америка — от Джорджтаун в Гаяна, — след което продължихме надолу покрай крайбрежието на Суринам и Френска Гвиана. Не след дълго се натъкнахме на няколко ивици необитаеми джунгли — най-малкото, поне през перископа брегът изглеждаше чист. Изплавахме и отново огледахме крайбрежието от мостика. Отново никакви следи от зомбита. Поисках разрешение да сляза на сушата. Капитанът се колебаеше. Нареди да включим сирената… силно и продължително… и изчадията се показаха.