Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Докато тичахме към подводницата, стените на спокойствието, с които бях изолирал всичките си грижи и тревоги се срути. Знаех, че ракетата е изстреляна от някоя от нашите подводници. И вероятно бяха поразили „Мадрид Спирит“ само защото представляваше по-лесна мишена и се открояваше по-ярко на радара. Колко ли хора се намираха на борда му? Ами на островите? Изведнъж осъзнах, че всяка секунда от пребиваването си тук бяхме подлагали островитяните на опасност от нападение. Сигурно и капитан Чън си беше помислил същото. Когато скочихме на палубата, от мостика се разнесе заповед за незабавно отплаване. Електропроводите бяха прекъснати, хората ни бяха преброени набързо и люковете бяха застопорени. Поехме курс към открито море и при първа възможност се потопихме. На деветдесет метра дълбочина включихме влачената на буксир хидролокационна станция и тутакси чухме писукащи звуци, индикиращи присъствието на друга подводница, която променяше дълбочината на плаването си. И то не характерната за стоманените корпуси по-бавна последователност, а бързото „пи-пи-пи“ на титаниевите сплави. Само две държави в света имаха бойни подводници с титаниеви корпуси — руснаците и ние. Не след дълго вибрациите и честотата на въртене на витлата показаха, че става въпрос за наш подводен крайцер — ловецът-убиец на подводници „Тип 95“. Когато напуснахме Китай, от този клас бяха построени само две. Не можехме да кажем коя от двете ни беше атакувала.
Това толкова важно ли беше?
(Той отново не ми отговаря.)
В началото капитанът не искаше да встъпваме в бой. Реши да спуснем подводницата и да я „положим“ на дъното — на някое песъчливо океанско плато на пределна за възможностите ни дълбочина. „Тип 95“ се опита да ни открие, използвайки активния си хидролокатор. Импулсите на уреда ехтяха във водата, ала противникът не можеше да ни засече. После обаче „Тип 95“ премина в режим на пасивно търсене, като започна да лови всички звуци с мощния си хидрофон. Заглушихме реактора до максималната възможна степен, изключихме всичката ненужна апаратура и преустановихме всяко движение във вътрешността на подводницата. Пасивният сонар не изпраща никакви сигнали, така че нямаше как да узнаем къде точно се намираше „Тип 95“ и дали не си беше заминал. Не бе изключено противникът ни също да бе спрял двигателите си, понеже не долавяхме никакъв шум от гребните му винтове. Изчакахме половин час, без да помръднем, като едва дишахме.
Стоях до сонарния отсек, когато лейтенант Лиу докосна рамото ми. Системата беше засякла нещо недалеч от нас — ала не беше друга подводница, понеже се намираше съвсем наблизо. Нахлузих слушалките и долових някакво стържене, сякаш множество плъхове драскаха по металните стени на подводницата. Дадох знак на капитана също да чуе този странен шум. Нищо не можехме да разберем. Някаква морска активност, крабове или други животни? Просто нямаше как да са толкова много — стотици, даже хиляди… Започнах да подозирам нещо. Поисках външен обзор, давайки си сметка, че и най-тихият звук може да привлече вниманието на „Тип 95“. Капитанът одобри предложението ми. Стиснахме зъби, когато перископът ни се подаде навън с леко проскърцване. Малко след това получихме образа.
Зомбита… стотици зомбита бяха облепили подводницата. И с всяка секунда ставаха все повече и повече. Тътреха се върху голия пясък, пълзяха едно върху друго, за да се доберат до подводницата, а някои даже се опитваха да захапят стоманената обшивка на „Адмирал Джън Хъ“.
Можеха ли да проникнат вътре? Като отворят някой люк или…
Не, това беше невъзможно… Всички люкове бяха застопорени, а торпедните отсеци бяха защитени от външни калпачета. Тревожеше ни единствено реакторът. Той се охлаждаше с морска вода. През външните отверстия не можеше да се провре човек, но не бе изключено да заседне там. И в този миг лампичката на четвърти клапан започна безмълвно да мига. Някое от изчадията бе разкъсало защитното покритие и се опитваше да се напъха през отвора. Температурата на реактора започна да се повишава. А нямаше никакъв начин да го изключим. Капитан Чън реши, че трябва да се махаме оттук, каквото и да ни струва това.