Сълзата на дявола [bg]

Паркър вдигна очи.

Не! Гробокопача бе в основата на стълбите, канеше се да се качи, гледаше нагоре. С безизразно лице.

„Той е с непроницаема психика…“

Паркър нямаше как да го нападне — щеше да се покаже в цял ръст и да го застрелят, преди да направи и три крачки. Затова запрати с все сила бухалката в столовата. Тя удари един шкаф със съдове.

Гробокопача спря. Обърна се бавно и тръгна към шума. Като зловещото чудовище от „То“.

Когато убиецът почти стигна до сводестия вход на стаята, Паркър излезе иззад дивана и се запромъква към него.

До жертвата му оставаха два метра, когато, без да иска, настъпи една от играчките на Роби. Тя се строши шумно.

Гробокопача се завъртя точно в момента, когато Паркър се хвърляше върху него, падна на колене. Паркър замахна с юмрук към лицето му. Ударът бе силен, но убиецът дръпна глава и Паркър, повлечен от инерцията, се строполи напрани. Извъртя се на пода и опита да грабне оръжието на Гробокопача. Убиецът обаче беше прекалено бърз и хвана автомата, изправи се… На Паркър не му оставаше нищо друго, освен да се свре в дупката между дивана и стената.

Целият бе облян в пот, ръцете му трепереха. Сви се в тясното скривалище.

Нямаше накъде да избяга.

Гробокопача отстъпи леко, огледа се, за да се ориентира. Паркър забеляза нещо остро на пода пред себе си. Нещо блестеше. Дълго парче стъкло. Грабна го.

Гробокопача присви очи, огледа се. Забеляза го. Паркър се вгледа в замъглените му очи. Не, очите на Маргарет Лукас изобщо не бяха безжизнени: в тях имаше милион пъти повече живот, отколкото в тези. Убиецът се приближи. Заобиколи дивана. Паркър напрегна всичките си мускули. Погледна зад нападателя, към коледната елха. Спомни си как с хухалите отваряха подаръците си на Коледа.

Поне да умре с мисълта за нещо хубаво…

Ако той трябва да умре, поне щеше да се погрижи децата му да оцелеят. Стисна дългото остро стъкло през ръкава си. Щеше да пререже яремната вена на убиеца и да се надява той да издъхне, преди да се добере до горния етаж. Не смееше дори да си помисли за гледката, която щеше да се разкрие пред хухалите на сутринта. Приклекна и стисна още по-силно импровизираното си оръжие.

Всичко щеше да е наред. Нали те щяха да оцелеят. Това бе най-важното.

Той се подготви за скок.

Гробокопача заобиколи дивана и вдигна автомата.

Паркър напрегна всичките си мускули.

Изведнъж… чу се оглушителен гърмеж, от пистолет без заглушител.

Гробокопача потрепери. Изпусна автомата. Погледна Паркър. После отпусна глава и се строполи на пода. Падна по очи, в тила му зееше дупка от куршум.

Паркър грабна автомата и се заоглежда.

„Какво? — запита се трескаво. — Какво стана?“

Видя силует на прага.

Някакво момче… Как бе възможно! Малко момченце. Чернокожо. Държеше пистолет. Влезе бавно и се втренчи в трупа. Държеше оръжието насочено към гърба на Гробокопача, като ченге от полицейски филм. Налагаше му се да държи тежкия пистолет с две ръце.

— Той уби татко — промълви момчето, без да поглежда Паркър. — Видях как го направи.