Вещиците: Лашър [bg]

И тогава внезапно борината в ръката ми пламна от само себе си. Вдигнах очи и видях Мари Клодет — любимата ми баба. Изглеждаше още по-великолепна и разкошна, с пълни розови бузи и красива мека уста. Тя ме вдигна от земята, целуна ме, после ме остави и изчезна. Просто така. А малкият огън искреше.

Знаех какво означава това. Сбогуване. Тя бе мъртва. Настоях да се върнем веднага в Ривърбенд. Когато приближихме къщата, се разрази силна буря и се наложи да тичаме в същински порой — вятърът беше много бурен и носеше чакъл и сухи листа. Най-после стигнахме до портите и робите хукнаха да ни закрият с одеяла.

Мари Клодет наистина бе мъртва, а когато през сълзи разказах на майка си как съм разбрал за това, Маргьорит като че за първи път в живота си ме видя. Не беше кой знае какво, разбира се, но в този миг тя говори с мен не като с куче или с дете, а като с човешко същество.

— Видял си я и тя те е целунала — повтори тя.

И тогава, насред стаята на мъртвата, пълна с ридаещи хора, в присъствието на ужасения свещеник — злото същество се появи зад рамото на майка ми и очите ни се срещнаха. Неговите бяха изпълнени с молба и сълзи, които аз трябваше да видя. След миг той изчезна.

Ето така ще свърши и моята история, нали? Но ти ще изречеш последните думи: „След миг Жулиен изчезна“. И къде ще бъда? Къде ще ида? На небето ли съм бил, преди да ме призовеш тук, или в ада? Вече съм толкова изтощен, че не ми пука, и може би това е благословия.

Но да се върнем на онази отдавнашна буря, когато дъждът се сипеше пороен, баба ми лежеше съвсем мъничка в леглото под дантелените завивки, а майка ми, мършава и тъмнокоса, се взираше в мен. Зад нея демонът прие формата на красив млад мъж, а малката Катерин плачеше в люлката. В този миг започна моят истински живот като съмишленик на майка ми.

Първо, след службата и погребението в енорийското гробище — ние католиците никога не правим гробища на собствена земя, само на осветена — майка ми направо откачи, а аз бях единственият свидетел на това.

Насред стълбището, на връщане от гробището, тя започна да пищи. Аз хукнах след нея към стаята й, преди да успее да заключи вратите към верандата. Тя продължаваше да пищи. Пищеше от мъка по майка си и заради всичко онова, което не бе трябвало да прави и да казва. Скоро мъката й се превърна в гняв.

Защо този демон не бе предотвратил смъртта й?

„Лашър, Лашър, Лашър.“ Тя взе пухените възглавници от леглото, разкъса ги и започна да сипе перушина. Ако не си виждал такъв спектакъл, може да опиташ да скъсаш една възглавница. Нищо не може да се сравни с това, а тя разкъса цели три в гнева си. Скоро цялата стая се изпълни с пера, а майка ми продължаваше да пищи. Изглеждаше най-нещастният и отчаян човек, когото бях виждал в живота си, така че скоро и аз се разплаках безпомощно.

Тя ме прегърна силно и ме замоли за прошка, че съм видял такава сцена. Легнахме заедно и накрая тя се измори от плач и заспа. Нощта се спусна над плантацията, а в онези дни на газени лампи и свещи, животът стихваше рано. Скоро настъпи пълна тишина.