Последната императрица [bg]

Главнокомандващият се обърна към Хари.

— Значи Цин се осмеляват да убиват наши хора? — изрева той.

— И раниха много повече. — Хари се обърна към хората си и им каза да покажат раните си. — Китките и глезените ни бяха вързани — обяви той, докато всеки от бившите пленници показваше белезите си. — Въжето беше напоено с вода. Когато изсъхна, то се сви наполовина, спирайки кръвообращението. Ръцете и стъпалата ни се подуха, докато кожата не започна да се цепи от натиска. Нокти и пръсти се пръскаха, от раните се лееше кръв. Но това не беше най-лошото. Плътта ни беше изложена на стотици мухи месарки, които наплюха раните — и защото ръцете ни бяха вързани, не можехме да махнем яйцата. Личинките растяха всеки ден и ядяха живо месо. Помнете ми думите, скъпи сънародници, тези мъже понесоха невъобразими страдания. И за огромно съжаление някои от тях не издържаха — ако не от болестта, бяха довършени от болката и лудостта.

Целият лагер се смълча, хипнотизиран от въздействащото описание.

— Хората ни бяха пребивани, докато лежаха на пода, а китките и ръцете им се бяха издули толкова много от кръв, че не можеха да отвърнат — продължи Хари. — Ако посмееха да поискат храна или вода, стражите им наливаха мръсотия и изпражнения в устата, докато не престанат да искат. — Хари се обърна към лорд Елгин. В очите му играеха адски пламъци. — Никога не съм мразил някого повече от мерзавците, които извършиха тези престъпления. — Той посочи към групата си. — Тези мъже видяха самия ад. И всеки от тях е герой заради това, че е оцелял. Повечето от хората ни умряха през първите три дни. Томас Боулби, капитан Брабазон и лейтенант Андерсън са сред тях. И всички би трябвало да сме мъртви, като се има предвид къде бяхме.

— Храбростта ви е отбелязана — каза все така зачервеният лорд Елгин. — И е време за отмъщение! Време е да посечем виновниците за тези ужасни престъпления! Време е кралица Виктория да стъпче онези, които се осмеляват да измъчват и убиват британски войници! Особено мъже като вас, яздили под белия флаг на примирието.

Гневно мърморене се надигна из лагера — войниците се изпълваха с желание да убиват.

— Аз и хората ми трябваше да сме мъртви! — надвиха глъчката Хари, сякаш се намираше на сцената в Уест Енд. — Но сме живи благодарение на състраданието, показано от повелителите Цин! Ако не бяха те, днес със сигурност нямаше да сме тук.

Думите му сякаш незабавно потушиха настроението на тълпата; по изражението на лорд Елгин ясно се виждаше, че главнокомандващият е абсолютно объркан от признанието за милостта на Цин.