![Смъртни врагове [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/0/4/smrtni-vragove-bg-download.jpg)
Смъртни врагове [bg]
- Автор: Уиткомб Кристофер
- Серия: Джеръми Уолър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856432
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртни врагове [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз не съм вече „тюлен“ — възрази Сач. — А и докато бях там, никога не ми е пукало особено за тия тъпи мъдрости.
Другият мъж беше с трийсет сантиметра по-нисък и двайсет и пет килограма по-лек от Сач, но беше тренирал сериозно за тази мисия.
— Добре, само не го изпускай. Защото ръцете и краката ми трябват, а други няма да ми пораснат.
Сач излая нещо като смях и последва партньора си. Тръгнаха да излизат от скромната типова къща, за да стигнат до паркирания наблизо микробус с пет врати.
— Добре, че вече си направил четири деца — каза Сач. — Чух, че от това нещо топките ти може да се сбръчкат като стафиди.
— Значи полковникът е подбрал подходящия човек, нали? Защото светът не е готов за потомците на хора като теб.
И двамата се захилиха, облекчавайки трудния момент, и тръгнаха по дългите стълби. Сач стигна първи до буса, опря кутията на задната броня, като я придържаше с бедро, и отключи задната врата.
— Чуваш ли шум от хеликоптер? — попита той. Другият погледна нагоре, но не можа да види нищо над покривите по тясната улица.
— Това е Вашингтон, Окръг Колумбия — каза партньорът му. — Тук навсякъде бръмчат с хеликоптери.
— Така е — съгласи се Сач, остави своята кутия в белия шевролет „Астро“ и затвори вратите. — Но е добре да сме нащрек.
— Е, тогава аз ще карам — каза партньорът му. — Защото единственото по-опасно нещо в този град от трите кила цезий сега е ти да седнеш зад волана.
— Моля ви, оставете децата — умоляваше Каролайн. Тя можеше да понесе болката и физическия тормоз, но страхът, който бе видяла в невинните им очи продължаваше да я измъчва.
— Докарай ги тук — каза един от похитителите.
Това беше мъжът, който бе влязъл през прозореца. Пиратът. Албиносът. Най-белият човек, когото бе виждала. С лице, гротескно нашарено от белези около черната превръзка на окото. Все още бе кървав от счупеното стъкло.
— Мамо! — изхълца Кристофър, когато я видя да лежи така безпомощна на пода на мазето. Бетонът бе издрал кожата й, докато я бяха влачили. Жестоки синини покриваха лицето и гърдите й.
— Всичко е наред, мило — каза тя с възможно най-утешителен глас. Завързаните й ръце и крака я боляха, но най-много се измъчваше от това, че не можеше да прегърне децата си.
„Стегни се! — каза си тя мислено. Още повече че нараняванията бяха повърхности и щяха да минат скоро. — Бъди силна заради децата“.
— Какво искате от нас? — попита тя.
Не я бяха питали почти нищо — пребиха я без видима причина.
— Искаме да накараш тези палета да мируват — каза похитителят. Той бе облечен във фланелена риза и кафяви дочени панталони „Кърхарт“, каквито носеха дърводелците и селяните.
— Уа-а-а — запищя Патрик. Вторият похитител влачеше малкото дете за яката на пижамата.
— Особено това. Малкото копеле не си е затворило устата, откакто го събудихме.
Дърводелецът блъсна детето към майката. Нямаше нужда да го подканя. Патрик изтича до майка си и падна върху нея.
Кристофър, който стоеше до вратата вцепенен от страх, бавно последва братчето си и коленичи до него, като продължаваше да трепери.
— Всичко е наред, миличко — успокояваше го Каролайн. Тя се опита да избърше кръвта от лицето си с обратната страна на ръката си, за да не ги изплаши. Носът й вероятно беше счупен, а един от ударите бе сцепил веждата над лявото й око.
Проклетото ФБР, проклинаше тя наум, като отчаяно се бореше с паниката, заричайки се да не плаче пред децата си. Не беше ли достатъчно, че й бяха отнели съпруга, а сега бяха позволили на тези животни да посегнат и на семейството й.
Индипендънс авеню №100.
Каква ирония, помисли си Джеръми, докато дърпаше лоста на шестнайсет скоростната кутия в бавно набираше скорост с бетоновоза, натоварен с тор и нафта за горене. Трябваше да стигне до големия, ограден строителен обект близо до Южната поляна на Капитолия. Този строеж бе започнат преди повече от година: уж беше таен проект, но не остана дълго такъв. Стърчащите до небето кранове, багерите, камионите и жълтите каски на строителите трудно можеха да се скрият.
Първи откри, че се стои конгресен бункер на стойност 40 милиона долара, вестник „Вашингтон Пост“, но тогава този факт не породи някакви особени дискусии извън столицата. Във времена като тези, кой би обвинил националната законодателна власт, че си строи укритие?