Смъртни врагове [bg]

18.

Събота, 19 февруари

02:17 по Гринуич

Президентски център за спешни операции, Белия дом

— Къде съм?

Мъжът, който преди три седмици се бе възкачил на президентския пост, се появи от разхвърляното подземно помещение напълно замаян. Идеално сресаната му някога коса сега беше разпиляна над челото. Под очите му имаше тежки тъмни торбички. Двудневна сиво-черна четина покриваше бузите и врата му. Морскосинята роба, която беше намерил до леглото си, бе добре пристегната около кръста му, но бе облечена наопаки.

— Това е ПЦСО, сър — каза един сержант от комуникационния център на военновъздушните сили, скачайки на крака. Пред вратата на спалнята стояха на пост двама морски пехотинци.

— ПЦСО ли? — попита Дейвид Венабъл, пристъпвайки в доста безличното на вид помещение, пълно с шумящи машини и изкуствена светлина. Беше достатъчно отпочинал, но все още замаян от съня. — И за какво служи това ПЦСО?

— Вие сте в бункера под Западното крило, Дейвид — обади се Андреа Чейз, която излезе от съседната стая и се насочи към него. Самата тя изглеждаше не съвсем спретната.

— Това е Президентски център за спешни операции, сър — добави младият боец от въздушните сили, който държеше незабавно да отговори на президента.

— Какво се е случило? — попита Венабъл. Той огледа помещението и хората във военни униформи, които изглеждаха прекалено заети. Не се мяркаше нито едно познато лице.

— Моля, обадете се в офиса на вицепрезидента и съобщете на г-жа Бийчъм, че президентът я очаква — нареди Чейз на морския пехотинец.

— Слушам, госпожо — отвърна той.

Чейз взе ръката на президента и се опита да надвика тракането на компютърните клавиатури, звъненето на телефоните и новините по телевизията.

— Добре ли сте, Дейвид? — попита тя внимателно.

— Мисля, че да — отвърна президентът. Очевидно той се опитваше да сложи в ред мислите си, да възвърне силите си. — Колко дълго съм спал?

— Нека влезем — каза Чейз и го въведе в съседното помещение, от което току-що бе излязла. — Бяхте на легло двайсет часа. Сега е петък вечер. Осемнайсети.

— Петък ли? — избухна той. После се опита да подреди хаоса в главата си и да си припомни как са го свалили тук, но не успя, и се помъчи да се хване за последното нещо, което си спомняше. — Ама нали… помня, че… беше понеделник.

— Ами… — започна да обяснява Чейз, но спря. В този момент каквото и да кажеше, нямаше да прозвучи смислено.

— Здравей, Дейвид — намеси се Бийчъм. — Как си?

— Събудих се в нещо като бункер с чувството, че ушите ми са запушени с памук и нещо е умряло в устата ми. А и не помня нищо от предишните три дни и…