Великият лов

— Ако това нещо те е пренесло тук… — почна той, но тя го прекъсна твърдо:

— Знам какво е. Но не знам как да го използвам. Ти си длъжен да направиш каквото трябва. — Тя проследи с пръст един от символите, малко по-голям от останалите. Триъгълник, с единия връх в основата, обкръжен от кръг. — Това означава истинския свят, нашия свят. Вярвам, че ще ти помогне, ако го задържиш в ума си, докато… — Тя вдигна ръце, сякаш несигурна какво точно очаква от него.

— Ааа… милорд? — обади се неуверено Хюрин. — Май нямаме много време. — Той погледна през рамо към високия ръб на падината. Лаят се усили. — Чудовищата ще са тук след минутка.

Лоиал кимна.

Ранд си пое дълбоко дъх и опря длан в символа, който му беше посочила Селийн. Погледна я, за да се увери, че постъпва правилно, но тя само го следеше без и най-малка сянка на тревога. „Убедена е, че можеш да я спасиш. Длъжен си.“ Миризмата й изпълни ноздрите му.

— Милорд… — пак се обади Хюрин.

Ранд преглътна и потърси празнотата. Появи се лесно и се изсипа около него без никакво усилие. Празно. Празно, с изключение на светлината, потръпваща така застрашително, че стомахът му се обърна. Празно, с изключение на сайдин. Но дори гаденето му се стори далечно. Превърна се в едно цяло с Порталния камък. На допир колоната се оказа гладка и някак мазна, но знакът с триъгълника и кръга изглеждаше топъл, опрян в клеймото на дланта му. „Трябва да ги измъкна на безопасно място. Трябва да ги върна у дома.“ Светлината сякаш се понесе към него, обкръжи го, и той… я… прегърна.

Изпълни го светлина. Обля го зной. Все още виждаше Камъка, виждаше останалите, които гледаха него — Лоиал и Хюрин с тревога, Селийн без никакво съмнение, че ще успее да я спаси — но тях спокойно можеше и да ги няма тук. Светлината бе всичко. Зноят и светлината, напиращи в крайниците му като вода, потъваща в сух пясък. Изпълваха го. Символът пареше плътта му. Опита се да засмуче всичко, целия зной, цялата светлина наведнъж. Всичко. Символът…

Изведнъж слънцето сякаш изчезна и светът потрепна. И пак. Символът под ръката му се бе превърнал в нажежен въглен. Той отпи светлина. Светът потрепна. Потрепна. Догади му се от тази светлина. Но умираше. Трепване. Засмука я цялата. Дощя му се да повърне. Искаше я цялдта. Трепване. Триъгълникът-кръг го пронизваше. Усещаше как прогаря ръката му. Трепване. Искаше я цялата! Изкрещя и зави от болка. Зави от желание.

Трепване… трепване… трепванетрепванетрепване…

Нечии ръце го притеглиха; усети ги съвсем смътно. Залитна назад; празнотата му се изплъзваше, светлината, и гаденето, от което се беше сгърчил. Светлината. Погледна със съжаление как се отлива от него. „О, Светлина, същинска лудост, че я исках. Но бях така изпълнен с нея! Бях толкова…“ Зашеметен, той зяпна Селийн. Тъкмо тя го държеше за раменете и се взираше удивена в очите му. Той вдигна ръка пред лицето си. Знакът на чаплата си беше там, но нищо друго. Никакъв триъгълник-кръг, който да изгаря плътта му.

— Забележително — промълви бавно Селийн. Той погледна Лоиал и Хюрин. Огиерът изглеждаше зашеметен, очите му се бяха разширили като паници. Душещият се беше опрял с една ръка на земята, сякаш не беше сигурен, че ще се задържи по друг начин. — Всички сме тук, заедно с конете си. А ти дори не разбра какво постигна. Забележително.