Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Ранд разсеяно потърка клеймото на дланта си.
— Ти какво смяташ, Лоиал? Възможно ли е наистина да сме изпреварили Фейновите Мраколюбци?
Огиерът замислено присви рамене.
— Не знам, Ранд. За тези неща не знам нищо. Смятам, че сме се върнали в истинския свят. Смятам, че се намираме в Камата на Родоубиеца. Извън това… — Той отново сви рамене.
— Трябва да те заведем до вкъщи, Селийн — каза Ранд. — Твоите близки сигурно се притесняват за теб.
— Само за няколко дни ще разберем дали съм права — отвърна тя нетърпеливо. — Хюрин може да намери мястото, където е изтървал дирята. Рогът на Валийр едва ли е много далеч оттук. Рогът на Валийр, Ранд. Помисли си само. Мъжът, който надуе Рога, ще живее вечно в легендите.
— Не искам да имам нищо общо с легендите — отряза я той. „Но ако Мраколюбците ти се измъкнат… Ако Ингтар ги е изгубил? Тогава Мат загива!“ — Добре, няколко дни. В най-лошия случай вероятно ще срещнем Ингтар и останалите. Не мога да допусна, че са спрели или са тръгнали да се връщат само защото ние… се махнахме.
— Мъдро решение, Ранд — каза Селийн. — И добре обмислено. — Тя докосна ръката му и се усмихна и той отново усети, че му се иска да я целуне.
— Ъъ… трябва да се озовем по-близо до техния път. Ако наистина идват насам. Хюрин, можеш ли да ни намериш удобно място за бивак преди да се е стъмнило? Някъде, откъдето ще можем да наблюдаваме мястото, където си изгубил дирята? — Той погледна към Порталния камък и си представи спането край него, спомни си как предната нощ празнотата го беше обгърнала, и светлината вътре в нея. — Някъде достатъчно далече от това нещо.
— Оставете това на мен, лорд Ранд. — Душещият се изправи. — Заклевам се, никога вече няма да легна да спя преди добре да съм огледал камъните наоколо.
Докато Ранд извеждаше Дорчо от падината, се усети, че гледа повече към Селийн, отколкото към Хюрин. Тя изглеждаше толкова хладнокръвна и уверена в себе си, не по-голяма от него, и въпреки това царствена, но колчем му се усмихнеше като преди малко… „Егвийн съвсем не би ме нарекла мъдрец. Егвийн щеше да ме нарече празна кратуна.“ И той раздразнено сръга жребеца с пети.
Глава 18
Към Тар Валон
Егвийн крачеше колебливо по клатушкащата се палуба на „Речна кралица“. Корабът набираше скорост по течението на Еринин с опънати платна под смраченото от облаци небе. Знамето на Белия пламък плющеше яростно на главната мачта. Вятърът се беше надигнал веднага след като и последната Айез Седай се качи на борда на един от корабите в Медо и оттогава нито за миг не беше спрял или променил посоката си, ден и нощ. Нивото на реката се беше надигнало, заплашвайки с наводнения, и продължаваше да се надига, тласкайки корабите напред. Вятърът и течението носеха бързо напред скупчените един до друг кораби. Водеше ги „Речна Кралица“, както се полагаше за този съд, на чийто борд се намираше самата Амирлин.
Кърмчията беше стиснал мрачно румпела, разтворил широко крака и запънал стъпала в палубата, а моряците притичваха боси, всеки улисан в работата си; погледнеха ли към небето или реката, веднага отместваха поглед с тихо мърморене. Някакво селце се отнасяше назад от погледа им, едно момче тичаше по брега. Успя да се изравни с корабите за малко, но скоро го оставиха зад себе си. Когато и то изчезна от погледа й, Егвийн слезе в каютата, която деляха с Нинив.
Премъдрата я погледна сърдито от тесния нар.
— Казаха, че днес ще стигнем в Тар Валон. Светлината да ми е на помощ, колко ще се радвам да стъпя най-после на суша, дори да е Тар Валон. — Корабът за пореден път се люшна от вятъра и течението и Нинив преглътна. — Повече кракът ми няма да стъпи на кораб — добави тя без дъх.
Егвийн отърси речните пръски от пелерината си и я закачи на куката до вратата. Каютата им не беше голяма — на кораба, изглежда, нямаше големи каюти. Дори онази, която Амирлинския трон получи от капитана, беше скромна, макар и малко по-просторна от останалите. С двете дървени легла, монтирани в стените, скриновете под тях и шкафовете над тях, всичко им беше подръка.
Освен че трябваше непрекъснато да пази равновесие, клатенето на кораба не я притесняваше, колкото Нинив. Беше се отказала да предлага храна на Премъдрата, след като третия път тя я беше замерила с паницата.
— Тревожа се за Ранд — промълви тя.
— Аз се тревожа за всички тях — отвърна Нинив унило и след малко добави: — Пак ли сънува нещо нощес? Как гледаше само в празното, когато се събуди…