Великият лов

Ранд не усети как вдигна лъка, как дръпна перото до бузата си, как тетивата звънна в ухото му. Беше се слял със зверовете, беше станал едно с централното око на първия. Стрелата полетя и първият гролм рухна мъртъв. Един от спътниците му подскочи, клюнестата му уста заразкъсва парцали плът. Той изръмжа към останали те и те се пръснаха в кръг, но продължиха напред. Сякаш принудено, чудовището изостави храната си и заподскача след тях.

Ръцете на Ранд заработиха плавно, несъзнателно. Дръпване, отпускане. Дръпване, отпускане.

Петата стрела напусна лъка му и той го сниши, все още потънал дълбоко в празнотата, докато четвъртият гролм падаше като парцалена кукла с прерязани конци. Макар петата стрела все още да летеше, по някакъв начин той беше сигурен, че друг изстрел няма да е нужен. Последният звяр се срути и увенчаната с пера пръчка щръкна от средното му око. И петте — в средното око.

— Страхотно, лорд Ранд! — извика Хюрин. — Никога не съм виждал такава стрелба.

Празнотата обгръщаше Ранд. Светлината го призова и той… се пресегна… към нея. Тя го обкръжи, изпълни го.

— Лорд Ранд? — Хюрин докосна ръката му и Ранд се стресна, и празнотата се изпълни с онова, което го заобикаляше. — Добре ли сте, лорд Ранд?

Ранд избърса челото си. Беше сухо. А се чувстваше така, сякаш трябваше да е плувнал в пот.

— Аз… добре съм, Хюрин.

— Чувала съм, че всеки следващ път, когато го правиш, става все по-лесно — обади се Селийн. — Колкото повече живееш в Целостта, толкова по-лесно става.

Ранд я погледна.

— Е, няма да ми се налага повече, поне за известно време. — „Какво стана? Исках да…“ Все още го искаше, осъзна той с ужас. Искаше да се върне в празнотата, искаше да усети как светлината го изпълва отново. Тогава му се стори, че е истински жив, въпреки гаденето и всичко останало, а сега сякаш всичко бе някаква имитация. Не, още по-лошо. Той беше почти жив, знаейки какво е да си „жив“. И единственото, което трябваше да направи, бе да се пресегне към сайдин.

— Никога повече — промърмори той. Погледна с размътени очи към мъртвите гролми, пет чудовищни силуета, лежащи на земята. Вече не бяха опасни. — Вече можем да…

Дрезгав лай, твърде познат, прозвуча отвъд мъртвите гролми, отвърнаха му други. Отекнаха още, от изток и от запад. Ранд надигна лъка си.

— Колко стрели ти остават? — настоя Селийн. — Нима можеш да убиеш двадесет гролми? Тридесет? Сто? Трябва да се доберем до Порталния камък.

— Тя е права, Ранд — намеси се Лоиал. — Вече нямаш избор. — Хюрин го гледаше притеснен. Гролмите се зовяха един-друг, лаят им се усилваше, приближаваха отвсякъде.

— Добре — съгласи се Ранд неохотно. Метна се недоволно на седлото и прехвърли лъка си през рамо. — Заведи ни до този камък, Селийн.

Тя кимна, извърна кобилата и я подкара в лек тръс. Ранд и другите двама я последваха: те припряно, той — неохотно, най-отзад. Лаят на гролмите ги преследваше, като че ли бяха стотици. Ако се съдеше по звука, обкръжаваха ги в полукръг, обграждайки ги от всички посоки с изключение на фронта.