Великият лов

Почувства за малко облекчение, но в същото време тя започна да му липсва. Беше само на два разтега от него — той се изви в седлото, за да я погледне — и яздеше до Лоиал; огиерът се беше превил почти на две в седлото си, за да може да разговаря с нея — но не беше същото, както докато яздеше до него, толкова близо, че да долавя зашеметяващия й аромат, толкова близо, че да може да я докосне. Отпусна се в седлото, сърдит на себе си. Не че искаше непременно да я докосва — припомни си, че обича Егвийн; чак се почувства гузен, че му се наложи да си го припомни — но тази жена беше прекрасна и го смяташе за лорд, и му каза, че може да стане велик. Започна горчиво да спори със себе си. „Моарейн също твърди, че можеш да станеш велик. Прероденият Дракон. Селийн не е Айез Седай. Точно така — тя е кайриенска благородничка, а ти си прост овчар. Тя не го знае. Колко дълго ще я оставиш да вярва на тази лъжа? Само докато излезем от това място. Ако излезем. Ако.“ При тази забележка мислите му потънаха в унило безмълвие.

Помъчи се да следи околността, през която яздеха — щом Селийн твърдеше, че имало още от онези същества… онези гролми… не можеше да не й вярва, а Хюрин беше забил нос в невидимата диря и не забелязваше нищо друго наоколо; Лоиал на свой ред беше така погълнат от разговора си със Селийн, че нямаше да забележи нищо, докато не го ухапеха по петата — но следенето се оказа доста трудно. Извърнеше ли бързо глава встрани, очите му се насълзяваха; някой хълм или горичка можеха да изглеждат на цяла миля разстояние, гледани под един ъгъл, и само на неколкостотин разтега, когато ги погледнеше под друг.

Планините се приближаваха, в това поне беше сигурен. Камата на Родоубиеца вече се извисяваше в небето пред тях — верига от зъбери, покрити със сняг. Щяха да достигнат склоновете й доста преди да се смрачи, може би само след час-два. „Над сто левги за по-малко от три дни. Нещо повече. Изгубихме почти цял ден на юг от Еринин, в истинския свят. А тук — над сто левги за по-малко от два дни.“

— Тя казва, че си бил прав за това място, Ранд.

Той се стресна. Лоиал го беше настигнал. Огледа се за Селийн и видя, че язди с Хюрин — душещият се хилеше и се кланяше при всяка нейна дума. Ранд изгледа косо огиера.

— Изненадан съм как си я оставил — така си бяхте гушнали главите. Какво искаш да кажеш, че съм бил прав?

— Тя е забележителна жена, нали? Дори някои от Стареите не познават толкова историята, колкото нея — особено за Приказния век — както и за — ох, да. Тя каза, че си прав за Пътищата, Ранд. Айез Седай, някои от тях, са проучили светове като този и това познание залегнало в основата на градежа на Пътищата. Казва, че съществуват светове, където се променя по-скоро времето, отколкото разстоянието. Изкараш ли един ден в такъв свят, можеш да се върнеш и да разбереш, че в истинския свят е изминала цяла година, или двадесет години. А може да се окаже и обратното. Другите светове — този, както и други — са отражения на истинския, според нея. Този ни изглежда блед, защото е слабо отражение, свят, за който съществува малка вероятност да възникне. Другите били почти същите като нашия. Те са също толкова стабилни, колкото нашия, и в тях има хора. Същите хора, според нея, Ранд. Представяш ли си? Можеш да се озовеш в един от тях и да срещнеш самия себе си. Шарката има безкрайни варианти, казва тя, и всеки вариант, който е възможен, съществува като отделен свят.