Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Отново повтаряш цитати, без да им вярваш — подкачи го с усмивка Намри. — Но засега приемам, каквото рече, тъй като според мен знаеш защо си тук. — Хладна усмивка се появи на устните му. — Атреиде, разрешавам ти временно бъдеще.

Лито внимателно погледна мъжа пред себе си. Дали не му задаваше предрешен въпрос?

— Добре! — отсъди свободният. — Съзнанието ти е подготвено. Приключих с хапливостите. А, още нещо. Чувал ли си, че в далечните градове на Кадриш носят фалшиви влагосъхраняващи костюми?

Тъй като Намри чакаше, Лито се замисли за евентуално скрито значение на думите му. Имитация на влагосъхраняващи костюми? Носеха се на много планети.

— Предвзетите навици на Кадриш — каза той — са стара история, многократно повтаряна. Умното животно се слива със заобикалящата го природа.

Намри бавно кимна и добави:

— Сега ще те види този, който те хвана в капана и те донесе дотук. Не се опитвай да напуснеш мястото, тъй като ще призовеш смъртта си.

Както говореше, свободният стана и излезе в тъмния коридор.

Дълго след това Лито се взираше към коридора, долавяше звуци оттам — тихите гласове на мъже, стоящи на стража. Разказът на Намри за огледалното видение не напускаше мислите му. Той извикваше в неговото съзнание спомен за трудното прекосяване на пустинята. Вече нямаше значение дали това бе Джакуруту/Фондак. Намри не беше контрабандист. Представляваше нещо много по-значимо с възможностите си. А играта му намирисваше на лейди Джесика; впрочем, направо вонеше на „Бин Джезърит“. Лито бе почувствал опасността, преграждаща осъществяването на плана. Но тъмният коридор, в който излезе Намри, беше единственият изход от тази стая. Извън нея се намираше някакъв странен сийч, а отвъд него — пустинята. Суровата й жестокост, подреденият хаос, с миражи и дюни без край, се стовариха върху него като част от капана, в който бе хванат. Можеше да прекоси отново същия пясък, но докъде щеше да стигне? Мисълта му приличаше на застояла вода. Не, тя нямаше да утоли жаждата.