Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Колко време е нужно според теб?

— Търпение — напомни му тя.

Фарад’н неволно се ухили. Очите му се вторачиха в нея.

— Гледай в пръстите си! — сопна се светата майка.

Усмивката изчезна. Погледът му отново отскочи, взирайки се съсредоточено в протегнатите ръце.

— Какво да направя, когато се уморя? — попита той.

— Престани да разговаряш и се съсредоточи — каза Джесика. — Ако почувстваш силна умора, прекрати всичко. Започни отново след няколко минути релаксация. Трябва да упорстваш, докато успееш. На сегашния етап това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш. Овладей този урок или други просто няма да има.

Фарад’н пое дълбоко дъх, прехапа устни и се взря в ръцете си. Започна бавно да ги обръща: отгоре-отдолу, отгоре-отдолу… Раменете му трепереха от изтощение! Отгоре-отдолу… Нищо не се променяше.

Джесика се изправи и прекоси помещението до единствената му врата.

— Къде отиваш? — попита той, без да отклонява вниманието си от ръцете.

— Става по-лесно, когато си сам. Ще се върна след час. Търпение.

— Знам вече!

Джесика го погледна за миг. Колко дълбоко погълнат изглеждаше. Внезапно бодване в сърцето й напомни за нейния изгубен син. Позволи си да въздъхне и каза:

— След като се върна, ще ти покажа някои упражнения, с които да отпускаш мускулите си. Нека мине малко време. Самият ти ще бъдеш учуден от това, което ще могат да правят тялото и сетивата ти.

После излезе.

Вездесъщите стражи тръгнаха след нея през залата, която тя прекоси с големи крачки. Преклонението и страхопочитанието им бе очевидно. Бяха сардукари, предупредени поне три пъти за необикновените й умения и отгледани с разказите за поражението си от свободните на Аракис. А тази вещица беше света майка, бин-джезъритка и една от атреидите.