Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Вярвам ти — въздъхна тежко Саймън. — Но искам да знам какво се е случило. Искам да го разбера.
— Защо? Не зная нищо за твоите бивши приятелки.
— Различно е.
— Защо да е различно? — Роуз го последва в спалнята и най-сетне свали гердана си от мъниста.
— Защото, каквото и да се е случило между вас преди време, то очевидно е било достатъчно неприятно, за да не искаш дори да надникнеш в адвокатска кантора.
— Не всяка адвокатска кантора — възрази тя. — Само в тази, където имам проблем.
— Не измествай темата. Тази случка е част… Тя е част от твоя живот. А аз не зная нищо за нея.
— Всеки има някакви истории в живота си! Ти например можеше по-рано да ме запознаеш с твоите приятели и тази Лопи.
— А аз не знам нито една подобна случка от твоя живот.
— Какво точно искаш да знаеш? — сърдеше се Роуз. — Защо е толкова важно за теб?
— Защото искам да те познавам.
Роуз поклати глава.
— Саймън, аз не съм чак толкова голяма загадка. Имах… — Тя се опита да намери най-подходящата дума. — Имах връзка с този човек. Тя не завърши добре. Но е напълно приключена. Това е всичко!
— Как завърши? — попита отново Саймън.
— Той направи нещо — започна Роуз, — нещо с един човек… — Тя преглътна мъчително.
— Когато си готова да ми кажеш — сухо отбеляза Саймън, — ще се радвам да те изслушам. — Той се запъти към банята.
Роуз чу как хлопва вратата и пуска душа. Върна се в дневната и се наведе да събере купчината поща, която беше пъхната под вратата им. Сметка, сметка, предложение за кредитна карта, кредитна карта на нейно име, плик с нейното име, написано с един до болка познат едър неравен почерк.
Тя се отпусна на канапето и разкъса плика с разтреперани пръсти. Отвътре извъди лист, откъснат от бележник.
„Скъпа Роуз — зачете тя. Думите играеха пред погледа й.
— Баба ни. Съжалявам. Флорида. Ела. Одобряване“.
— Господи — промълви Роуз, останала без дъх. Тя направи усилие и прочете текста от край до край, после още веднъж и с бързи стъпки се запъти към спалнята. Саймън стоеше пред леглото с увита през кръста хавлиена кърпа и изключително сериозно изражение. Роуз му подаде листа безмълвно.
— Моята… баба — промълви тя. Думата не се поместваше добре в устата й.
Изведнъж на лицето на Саймън се появи тревога.
— Имаш и баба, така ли? Сега разбираш ли какво имах предвид преди малко? Дори не знаех, че имаш баба!
— И аз не знаех. Исках да кажа, че имах някаква информация, но нищо повече. — Тя имаше усещането, сякаш някой внезапно я е хвърлил в дълбока вода и всичко наоколо е някак забавено и непознато. — Трябва да… — Тя се поколеба.
— Трябва да им се обадя. — Роуз се отпусна безпомощно на леглото. Виеше й се свят. Баба. Майка на майка й. Тя очевидно не живееше в някакъв старчески дом, нещо, в което Роуз дълго време беше убедена. Освен ако на такива места пускат да пребивават и двадесетгодишни хора, търсещи подслон. — Трябва да им се обадя. Да…
— Наистина ли не знаеше, че имаш баба? — продължаваше да недоумява Саймън.
— Знам естествено, че майка ми е дошла от някакво семейство. Но си мислех, че… Не зная. Чувала бях, че тази наша баба е възрастна и болна. Живеела в някакъв дом. Поне така твърдеше баща ми. — Тя гледаше в листа, стомахът й беше свит на топка. Значи баща й ги беше лъгал. Защо е трябвало да ги лъже за нещо толкова важно?
— Къде е телефонът? — скочи тя.
— Чакай. Задръж малко. На кого ще звъниш? Какво смяташ да кажеш?
Тя се отказа да търси слушалката и грабна ключовете за колата си.
— Тръгвам.
— Къде?
Роуз не си направи труда да му отговори, изтича към вратата, а оттам към асансьора, сърцето се блъскаше в гърдите й, когато тичаше към улицата и колата си.
Двадесет минути по-късно Роуз беше на същото място, на което двете с Маги стояха преди близо година — пред прага на дома на Сидел, и чакаше да й отворят. Тя натискаше с всичка сила звънеца на входа. Кучето лаеше като обезумяло. Най-сетне лампите в къщата светнаха.
— Роуз? — На прага се появи Сидел, която примигваше недоумяващо. — Какво правиш тук? — Лицето на мащеха й бе някак странно на светлината на лампата над входа. Роуз се вгледа по-внимателно, за да разбере дали жената не беше предприела пореден лифтинг на кожата около очите. Протегна ръка с писмото на Маги.
— Имаш ли да кажеш нещо за това?
— Очилата не са в мен — отстъпи тя, загърна дантеления си халат по-плътно и със свити устни насочи поглед към празното място, където през ноември Маги бе изтръгнала от корен един храст.