Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Тя се изправи със стиснати юмруци. Лъжи, лъжи, лъжи. Къде беше истината обаче? Оказваше се, че майка й е била луда, но беше мъртва. Баща й се беше заробил с една вещица и беше оставил тя да се грижи за дъщерите му. Баба й се беше свила в заешката си дупка, а Маги бе тръгнала да я търси. И всичко това зад гърба на Роуз.
— Просто си се отървал от нея. През цялото време, докато растях, не си спомням веднъж да съм видяла нейна снимка или каквато и да е нейна вещ…
— Беше много болезнено за мен — простичко обясни Майкъл. — Достатъчно много страдах всеки път, когато ви погледнех.
— Много си мил.
— Не, не ме разбра… — Той взе ръката на дъщеря си — жест, който я остави направо без дъх. Не помнеше баща ида я е докосвал, с изключение на някоя бегла целувка по бузата, от онзи ужасен ден, когато дванадесетгодишна, тя излезе от тоалетната и прошепна смутена, че е дошъл месечният й цикъл. — Вие двете толкова много ми напомняхте за нея. С всичко, което правехте.
— И затова ти се ожени за нея — кимна Роуз към преддверието, където вероятно мащехата й стоеше и слухтеше.
— Сидел беше изпълнена с добри намерения — въздъхна Майкъл.
— Как ли пък не — изсмя се Роуз, но смехът й прозвуча като грак. — Та тя ни мразеше. И мен, и Маги.
— Просто ревнуваше — опита се да обясни Майкъл.
— От какво има да ревнува? — заекна Роуз от гняв. — Сигурно се шегуваш. Знаеш, че Моята Марша беше съвършена във всичко. И дори да е ревнувала, се държеше отвратително. А ти се правеше, че не забелязваш.
— Роуз… — сви се баща й като от удар.
— Какво Роуз?
— Трябва да ти дам нещо. Твърде късно е сега, но въпреки всичко…
Той се качи бързо по стълбите и слезе с кутия от обувки.
— Тези са от нея. От баба ти. Тя е във Флорида. Опитваше се да се свърже с мен. С теб и Маги… От години. Но аз не й позволих. — Той бръкна в кутията и измъкна измачкан плик с надпис „Госпожица Роуз Фелър“. — Това е последната картичка, която пристигна от нея.
Роуз прокара пръст по плика, чието близо петнайсетгодишно лепило беше изсъхнало и той се отвори лесно. Вътре имаше картичка с букет розови и червени цветя, покрити със златист бронз, който се посипа по пръстите на Роуз. ЧЕСТИТ ШЕСТНАДЕСЕТИ РОЖДЕН ДЕН, гласеше сребристият надпис над цветята. ЖЕЛАЯ ТИ МНОГО ЛЮБОВ И ЦЯЛОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА НА ТОЗИ ДЕН. Следваше подпис. И адрес. И телефонен номер. Имаше и послепис. „Роуз, много бих искала да те чуя. Моля те, обади ми се! Когато пожелаеш!!!“ Трите удивителни разстроиха Роуз най-много. На снимката в плика се виждаше малко кръглолико момиченце със сериозно изражение и кафяви очи, което беше седнало в скута на възрастна жена. Жената беше усмихната. Момиченцето — не. На гърба със същия полегнал почерк беше написано: „Роуз и баба, 1975“. Тя трябва да е била шестгодишна.
— Искам да си вървя — скочи Роуз.
— Роуз — повика я баща й безпомощно.
Тя дори не се обърна към него, а напусна бързо къщата. Седна зад волана на колата и се замисли. Помнеше гласа на майка си, усмивката на покритите с розово червило устни, потъмняла от слънцето ръка се протяга иззад апарата. „Усмихни се, миличко! Защо е тази муцунка? Усмихни ми се, Роузи-Поузи! Засмей се, кукличката ми“.
49
— Чети още! — настоя Маги.
— Нямам право — възпротиви се Луис и й отправи пълен с достойнство поглед към Ела. — Би било нарушение на журналистическата етика.
— Я стига — присъедини се и Ела. — Само първите няколко изречения. Моля те.
— Ще бъде много, много нередно — каза Луис и поклати тъжно глава. — Ела, изненадан съм, че искаш да направя такова нещо.
— Аз й влияя лошо — гордо отбеляза Маги. — Поне ни кажи какво си е поръчал Ървинг.
Луис разпери комично ръце в знак, че се предава.
— Е добре — въздъхна той. — Но се заклевате да пазите тайна, нали? — Изкашля се, за да прочисти гърлото си. — „Ние с Ървинг не сме големи любители на френската кухня, започваше последната статия на госпожа Собел. Вкусовете са твърде силни за нас. Освен това сме установили, че в такива ресторанти обикновено е твърде задимено и шумно, което се смята за романтично, но на такива места често пъти не можеш да прочетеш дори менюто, камо ли да видиш храната, която си поръчал“.
— Горката госпожа Собел — промърмори Ела.
Луис й кимна с глава и продължи:
— Повечето готвачи не знаят как трябва да бъде приготвен един омлет. Омлетът трябва да е пухкав и лек, сиренето да е едва-едва разтопено. Със съжаление трябва да споделя, че бистро „Бльо“ не е изключение. Моят омлет беше прегорял и жилав. Картофите не бяха достатъчно топли и бяха посипани с розмарин, който Ървинг не може да понася.