Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Или по-точно онова, което бе останало от нещастника.
Но наемният войник може или да носи имането по себе си, или да го похарчи, а Дърайн нямаше добро обяснение за онова, което щеше да открие по него едно подробно претърсване точно в този момент.
Един благородник щеше просто да мине между двамата — нямаше да посмеят да му се изпречат на пътя, — но Дърайн не беше благородник. Освен това не му се щеше да остави тия двамата на разстояние едно лесно мушване с нож зад широкия си гръб — не бяха най-подходящите кандидати.
Не си беше правил сметки да умре точно по този начин, но ако се окажеше необходимо, какво пък? Макар че му се беше случвало да се оправя и с двама наведнъж, без да го убият.
Какво пък толкова.
Бездруго денят беше много студен, мокър и жалък за живеене.
Престори се, че залита върху грубите дъски, а дясната му ръка бръкна под наметалото за най-близкия нож. В края на краищата едва ли щяха да му оставят време да си извади меча.
Двамата отстъпиха и единият подвикна:
— Чакай бе!
— Леко бе, човек — рече вторият и изпъна ръце с дланите навън в непогрешимия знак, че намеренията му са мирни. — Началникът на мечовете каза, че иска да говори с теб. Нощта е много студена и гадна за умиране и това важи колкото за мене, толкова и за тебе.
— А и какъвто е едър, ако се наложи, сигурно ще трябва да му скочим и двамата, за да го утрепем — измърмори другият.
Дърайн изсумтя, но както обикновено запази мислите си за себе си. Сигурно щеше да включи не само двамата. Най-малкото, сигурно щеше да включи и другите двама, появили се в тъмното зад него, онези, които не би трябвало да забележи.
Само че Дърайн предпочиташе да остави фукнята за други.
— Да вървим. Тука няма да стане по-топло.
И се изправи. Но ръката си задържа близо до ножа. Просто за всеки случай.
Беше тъмна и бурна нощ. Но за щастие това беше отвън.
Тук вътре беше топло и задимено под окачените на тавана фенери, тъй че беше много горещо и много студено в същото време.
Кетол често си мислеше, че животът на наемния войник винаги е или прекалено деен, или прекалено досаден. Или се пръскаше от скука, докато се мъчеше да не заспи на пост, или газеше през гмеж от цурански войници и се надяваше, че ги сече достатъчно бързо, за да не минат през него до Пайроджил или Дърайн. Или гърлото му пресъхваше от жажда, или се давеше в пороен дъжд. Или отвсякъде го притискаха други некъпани и вмирисани мъже, или беше съвсем сам на пост посред тъмна нощ и се надяваше, че тихото шумолене, което чува откъм леса, е само поредната сърна, а не някой промъкващ се към него цуранец, и съжаляваше, че не е сред некъпаните си и вмирисани — но въоръжени — другари.
Дори и тук, в относителния уют на кръчмата „Счупеният зъб“, работата пак се свеждаше до всичко или нищо.
Във всяка кръчма, във всяка студена нощ, няма такова нещо като „всичко е наред“ — винаги се оказваш или твърде близо до огнището, или твърде далече. Ако имаше избор, Кетол предпочиташе твърде близкото, с гръб към огнището, защото зиме за човек е много трудно да мисли, че му е прекалено топло, макар че по-късно съжалява, като излезе в студената нощ, за да се върне в казармата, и вятърът го среже като нож през влажните от пот дрехи.
А имаше по-добри начини човек да се поизпоти.
Някои от другите наемници го правеха в момента — харчеха с мъка спечелените си кървави пари горе в стаите и непрекъснатото скърцане, долитащо през тавана, свидетелстваше как точно си харчат с мъка спечелените пари. Но макар Кетол да нямаше нищо против да потроши един-два медника за бърза врътка с някоя от тукашните курви, студът свиваше страстите му почти толкова, колкото беше свил съответните части от анатомията му, а не виждаше смисъл да харчи добра пара за смърдящо легло, след като в казармата го чакаше също толкова смърдящият хамак, при това безплатно.
Следеше внимателно играта на плочки. Тази игра — пакир или каквото там я наричаха, не му беше от познатите, но играта си е игра, а комарът си е комар, тъй че трябваше само да погледа добре, да я понаучи достатъчно, за да избегне капаните, в които влизаха пияниците, и тогава щеше да поиграе.