Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Хокану едва сдържа раздразнението си.
— Тогава изпълни дълга си към играчите на императора и ми покажи друг път покрай крилото, което използват те.
Хадонрата вирна тлъстата си брадичка още по-високо.
— Не мога да напусна, милорд. Задължението ми е да пазя този вход и да се погрижа да не мине никой, който не е от имперската кръв.
Коментарът се оказа повече, отколкото търпението на един притеснен баща можеше да понесе. Хокану се поклони уж в съгласие с етикета, а след това без предупреждение скочи напред. Мускулестото му рамо се натресе в корема на дебелия слуга. Последва изригване на въздух и тежко пъшкане. Имперският хадонра се огъна рухна, останал без въздух да извика.
Хокану бездруго нямаше да може да го чуе, понеже вече тичаше напред. Двете нощи и денят, прекарани на конски гръб, не го бяха схванали дотолкова, че да не може да командва тялото си. Затича през гъмжилото от мъже в ярки костюми, някои облечени в предизвикателните халати на куртизанки и всички без изключение с тежък грим. Скочи над извития гръб на саганджан, легендарния звяр, с който се биеха древни цурански герои. Маскираната глава се извърна да го погледне, докато невнимателният торс се беше изпънал тромаво на пътя му. Играчът, предрешен като предните крайници на звяра, се изви, за да предотврати бедствието, но коремната част пристъпи в обратната посока. Съществото се олюля и след миг рухна на пода в бъркотия от ритащи крака и ругатни, приглушени под люспите, ушити от плат и кожа.
Без да обръща внимание на това, че е повалил цял дракон, Хокану се понесе напред, през група момичета певици, облечени само с пера. Перушината им се разхвърча на облак след него. Сниши се пред дървен меч, овързан с лентички, и се дръпна настрани от лъскавата маска на карагабуге, което протегна ръчички и се опита да го спъне.
Изруга и едва успя да не настъпи нещо, което му заприлича на една от имперските дъщери, която смучеше палец и зяпаше суматохата наоколо с ококорените си очички. Детето си го спомни като човека, който я беше забавлявал с приказки за чудовища, и извика името му.
Някои сутрини, заключи Хокану, Боговете на хитрините си нарочват някой човек и никакъв акт на умилостивяване не може да го отърве — един лош миг води до следващия без пощада. Щеше да му се наложи да плати огромен бакшиш, за да компенсира уязвената чест на имперския хадонра, да не говорим за убийствената цена, която можеха да му наложат за нараненото достойнство на саганджана. Стисна зъби и продължи да тича към коридора, който водеше към покоите на съпругата му.
Пред пищно изваяния параван към женските покои срещна Миса, личната слугиня на Мара, и неспособен да сдържи тревогата си, попита задъхано:
— Как е тя?
Слугинята му отвърна с лъчезарна усмивка.
— О, милорд! Ще се гордеете. Детето е прекрасно!
— Разбира се, че ще е прекрасно — отвърна Хокану, оглупял от облекчение. — Нали е мое и на Мара!
Подмина Миса и нахлу в стая, изпълнена със слънчева светлина и лек ветрец, и с нежната песен на фонтан в градините отвън. Хлъзна се по лъснатия с восък под и спря пред жената, за която толкова копнееше.
Мара седеше на извезани възглавнички, тънкото й отново тяло бе загърнато в широка снежнобяла роба. Косата й беше развързана, главата й наведена и усмивка на възторг изви устните й, щом вдигна лицето си и видя, че е дошъл съпругът й. И да, държеше увито в бяло вързопче, с тъмни очи като нейните и устни като розова пъпчица, и с панделките в синьото на Шинцаваи: собственият му кръвен наследник от жената, която обичаше.
— Милорд — каза усмихнато Мара. — Добре си дошъл. Позволи ми да ти представя твоето дете. Бих желала да я нарека Касума, на твоя брат.
Хокану замръзна.
— Касума? — каза по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Но това е момичешко… — Залитна и спря, едва сега осъзнал какво чува. — Момиче?
Мара кимна, очите й светеха от щастие.
— Ето. — Вдигна малкото вързопче и то изгука доволно. — Вземи я и нека види баща си.
Стъписан, той зяпна бебенцето.
— Дъщеря?
Думите не идваха. Можеше само да стои онемял и потресен, обзет от гняв, че боговете са толкова жестоки, че на Мара бе позволено само едно дете и че той е лишен от сина, който му трябваше, за да продължи величието на дома му.