Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Тя изпуфтя превзето и разтегли дъвката си с пръст.
— Щом предпочитате да станете обяд на чичо ми, моля. Това си е личен избор, но трябва да ви предупредя, че има отвратителни маниери на хранене.
— Защо ни помагаш? Къде е уловката? — попитах аз.
— Няма уловка. — Ридли погледна за миг Линк, който бавно се възстановяваше от шока, че я вижда. — Не мога да позволя нещо да се случи на момченцето ми. С кого ще се забавлявам иначе?
— Защото означавам толкова много за теб, така ли? — сопна й се рязко той.
— Не бъди толкова чувствителен. Беше ни забавно заедно.
Линк може и да беше наранен, но и Ридли явно се чувстваше неудобно.
— Както кажеш, бейби.
— Не ме наричай „бейби“ — тръсна коса тя и наду още едно балонче. — Може да дойдете с мен или да останете тук и да се опитате да се справите сами с чичо ми. — Обърна се и тръгна между дърветата. — Кървавата глутница ще ви надуши в мига, в който изляза от главите им.
Кървавата глутница. Супер. Имаха си име.
Лив първа изказа на глас това, което всички си мислехме:
— Права е. Ако глутницата ни преследва, няма да им отнеме много време да ни открият отново. — Погледна към мен. — Нямаме друг избор.
Обърна се и бързо се скри в гората след Ридли.
Колкото и да не ми се искаше да отивам където и да е с нея, да бъда убит от кръвожадна глутница инкубуси не ми изглеждаше особено привлекателна алтернатива. Не коментирахме нищо повече, но Линк явно беше на същото мнение, защото и двамата се затирихме след момичетата.
Ридли явно знаеше къде точно отива, но Лив не откъсваше очи от картите си. Сирената мина напряко през ливадата, без да обръща внимание на пътеката, и се запъти към група дървета в далечината. Сандалите не й пречеха да ходи бързо и нашата дружина трябваше да се напрегне, за да не изостава. Линк избърза напред, за да си поговори с нея.
— Е, какво всъщност правиш тук, Рид?
— Знам, че е жалко да си признавам подобно нещо, но съм тук, за да помогна на теб и на жизнерадостната ти групичка приятели.
Линк сподави смеха си.
— Да бе, повярвахте. Близалките ти не ми действат вече. Опитай отново.
Тревата ставаше все по-висока с приближаването до дърветата. Вървяхме толкова бързо, че острите върхове на тревите жулеха глезените ми, но не забавих ход. Исках да разбера какво е замислила Ридли.
— Нямам дневен план, сладкишче. Не съм тук заради теб. Просто искам да помогна на братовчедка си.
— Не ти пука за Лена — сопнах й се аз.
Ридли спря и се обърна към мен.
— Знаеш ли за какво не ми пука, любовнико? За теб. Но по някаква причина ти и братовчедка ми имате връзка и може би си единственият човек, който ще успее да я убеди да се върне, преди да е станало твърде късно.
Спрях на място.
Лив я изгледа с преценяващ поглед.
— Имаш предвид, преди да е стигнала до Голямата бариера? Мястото, за което ти й каза.
Ридли присви очи.
— Момичето получава награда. Пазителката знаела някои неща. — Лив не се усмихна. — Но не аз й казах за бариерата. Беше Джон. Той е обсебен от нея.
— Джон? Онзи Джон, с когото ти я запозна? Момчето, с което я убеди да избяга?
Вече виках, но ми беше все едно, дори и цялата Кървава глутница да ме чуе.
— По-спокойно, любовнико. Лена сама взема решенията си, независимо дали вярваш или не. — Гласът на Ридли беше загубил част от остротата си. — Тя сама пожела да тръгне.
Спомних си как гледах Лена и Джон, как ги слушах да си говорят за мястото, където ще бъдат приети такива, каквито са. Място, където могат да бъдат самите себе си. Разбира се, че Лена щеше да поиска да отиде там. През целия си живот беше мечтала точно за това.
— Защо си размислила, Ридли? Защо сега искаш да я спреш?
— Бариерата е опасно място. Не е това, което тя очаква.
— Значи Лена не подозира, че Сарафина се опитва да предизвика преждевременната поява на Седемнайсетата луна? Но ти знаеш за това, нали?
Ридли отклони поглед встрани. Бях прав.
Тя гризеше пурпурния лак на пръстите си, навик, който чародейските и смъртните момичета явно споделяха. Кимна с глава.
— Сарафина не е сама.
Писмото на майка ми до Макон изплува в ума ми. Ейбрахам. Сарафина действаше заедно с Ейбрахам, някой достатъчно могъщ, за да й помогне да призове луната.