Кралят-маг

Стаята не беше голяма, но таванът беше висок. В другия край имаше още една врата. В средата беше поставена маса. Покрай двете стени имаше дивани, широки колкото легла, и до едното на стената беше монтиран рафт, отрупан с бутилки. Килимът под ботушите ми беше мек и толкова дебел, че можеше да послужи за дюшек.

На единия диван, с отворена бутилка вино и купа с лед между тях, седяха Маран и някаква непозната. Щом влязох, двете станаха.

— Аха, това значи е нашият храбър капитан — каза непознатата.

Поклоних се.

— Дамастес — каза Маран. — Това е най-добрата ми приятелка, лейди Амиел Калведон.

Дори за склонния ми към предубеждения поглед лейди Калведон не отстъпваше по чар на Маран. Беше по-висока и макар и по-слаба, имаше по-големи гърди, които изпъкваха от дълбокото деколте на селската копринена риза, стигаща до средата на бедрата й. Имаше съвършени крака на танцьорка. Черната й коса се спускаше до раменете на къдрещи се вълни.

— Амиел се съгласи да ни направи огромна услуга.

— О?

— Аз съм вашата „престилка“ — каза дамата. Гласът й беше зноен. Оглеждаше ме съсредоточено и почти се изчервих, за първи път разбрал как се чувства хубава жена, влязла в стая, пълна с мъже. Имах чувството, че всеки момент ще ме помоли да си смъкна панталоните, ще извади метър и ще премери колко ми е дълга патката.

— Дамастес — продължи тя. — Дамастес Хубавеца, така смятам да ви наричам.

— Много благодаря, лейди.

— Предвид това, което правя за вас, и ужасното накърняване на репутацията ми, което ще ми струва, би трябвало да ме наричате Амиел — вдигна чашата си — аз стоях насред стаята объркан, — пресуши я, наведе се, целуна Маран по устните, после вдигна кожената торба до краката си и отиде до другата врата. — До четири часа ще съм невидима, дечица. Тъй че позабавлявайте се.

И излезе.

Маран се изкикоти. Забелязах, че бутилката с вино е преполовена, а бузките й са леко зачервени. Беше облечена скромно, в плътен клин за езда, широка пола над него и широка блуза. Беше си свалила ботушите и те лежаха на пода, с жакета и шала й до тях.

— Ще ми обясниш ли какво става?

— След като ме целунеш.

Вдигнах я в прегръдката си и устните ни се впиха, езикът й се плъзна около моя. Продължи много дълго.

Най-сетне се отдръпнах и казах задъхано:

— Ако това продължи повече, така и няма да чуя обяснението. Какво е „престилка“? И какво правим с репутацията на лейди… на Амиел?

— Всъщност нищо. Хайде. Свали си жакета, налей си вино и седни. Тук, на дивана. Облегни се и ме остави да ти сваля ботушите.

Подчиних се.

— Но какво ще каже сервитьорът? Предполагам, че ще има сервитьор.

— Когато дръпна това въженце на звънеца, но не преди това. А при сумата, с която съм наела тази стая, можем да правим каквото си поискаме, една дума няма да каже.

— Все пак не ми каза какво е „престилка“.