Кралят-маг

Калиецът имаше основание. Наредих на слугата да изчака и надрасках отговора. Заявих му, че съм съгласен и че, разбира се, можем да постигнем почетно и за двамата споразумение.

Условията ми бяха прости: щяхме да се бием призори, след четири дни; мястото беше Островът на костите, малко островче на три мили над града, рядко използвано от джентълмени, за да решат спора си; най-сетне, изборът ми на оръжия бяха меч и кама, еднаквите мечове щяха да се осигурят от мен, а ножовете всеки от нас имаше право да си избере лично.

Знаех, че последното щеше да го изненада и зарадва, защото създаваше впечатление, че подценявам силата му. Ала си имах една малка тайна, която той не знаеше.

Запечатах писмото, връчих го на пратеника и той докосна челото си с пръсти и си тръгна.

Изведнъж се събудих напълно и казах на Карджан да направи чай и да ми приготви баня. Докато действаше, забелязах как мята любопитни погледи към мен и му обясних какво предстои. За нощта, прекарана с Маран, премълчах, но подозирах, че си е направил очевидните заключения. След като човек не може да е герой в очите на личния си слуга, също толкова невъзможно е да скриеш някоя тайна.

— Без секунданти, сър, или някой свидетел, какво ще попречи на калиеца да извърти някоя мръсотия?

— Нищо. Длъжен съм да приема, че ландграфът е благородник.

— След Кайт и след товиетите, и онова, дето стана при оттеглянето, още ли мислите така за Мейлбранч?

— Нямам друг избор, нали?

Карджан измърмори нещо, което отказа да повтори малко по-силно, след като го помолих, и поиска да го извиня, за да приготви банята.

С Маран не се видях преди дуела, избягвах също така и Тенедос. Бях съвсем сигурен, че ако научи за проблема, ще се опита да го използва политически и да навреди по някакъв начин на Мейлбранч, както и на господаря му. Междувременно щеше да спаси и живота ми, но това бе последната ми грижа. Когато си помислех за калиеца, изпитвах само нажежена до червено омраза. Знаех, че е погрешно, неморално — не защото човек, който се е съюзил с удушвачите на Так, заслужаваше милост — а защото гневът не е добър мотив за бой. Накрая стигнах до състояние на хладно равнодушие и бях горд със себе си.

Изпратих учтиво писмо до Маран, в което й благодарих за това, че е позволила да я придружа на бала. Мислих дълго и много упорито как да изразя чувствата си, но се уплаших, че писмото може да попадне в ръцете на съпруга й. Накрая добавих, че нощта ми е дала спомени, които никога няма да умрат. Искаше ми се да съм по-умен, но нищо повече не можах да измисля. Надявах се, че ще разбере.