Ключът на страшния съд

Сега обаче им предстоеше дълъг път и бе време да научи повече.

Рейчъл заговори, като продължаваше да се взира в бурята:

— Малахия е умрял някъде в средата на дванайсети век. Издъхнал в ръцете на най-добрия си приятел, свети Бернар от Клерво.

Ковалски завъртя глава.

— Свети Бернар? Той ли е създал онази грамадна порода лигавещи се планински кучета?

Рейчъл не му обърна внимание.

— Малахия бил погребан в манастира, основан от Бернар — абатство Клерво. Намира се на двеста и четиридесет километра от Париж. По-голямата част от манастира била унищожена през деветнайсети век, но все още са останали няколко постройки и стени, в това число и главната обител. Има обаче един малък проблем.

От начина, по който го каза, беше ясно, че проблемът изобщо не е малък.

— Какъв по-точно?

— Опитах се да ти го кажа преди, но… Внезапно спря стеснително, сякаш си мислеше, че е трябвало да бъде по-настойчива при първия разговор. Но също като на Грей, тогава мислите й бяха другаде.

— Няма нищо — рече той. — Та какъв е проблемът?

— Руините са защитени. Те са може би най-добре охраняваният обект в цяла Франция.

— Това пък защо?

— Защото абатство Клерво… се намира в сърцето на строго охраняван затвор.

Грей се обърна да я погледне в лицето. Сигурно се шегуваше. Но по напрегнатото й и тревожно изражение бе ясно, че не е така.

— Страхотно. Значи трябва да проникваме не само в гробница, но и в пандиз. — Ковалски се отпусна в седалката и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не би могло да се оплеска в този план.