Потайно острие

— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.

— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.

— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.

Дризт замълча, обмисляйки чутото.

— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.

Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:

— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.

— Къде е?

Наемникът се усмихна широко:

— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.

При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.

— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.

— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.

— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.

— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?

— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…

— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.

— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.

Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.

— Вътре е! — извика тя.

— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.

— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.