Птича песен

Стиснаха си ръцете и Стивън видя как високата й фигура, притиснала бутилката с ликьор към себе си, изчезна през площада.

Той тръгна към бул. „Канж“. Подмина хладната готическа катедрала, укрепена с чували с пясък, сякаш духовните истини не бяха достатъчна защита срещу експлодиращия метал, и се спусна към брега на канала, където в топлите вечери при първото му идване в града бе виждал голи до кръста мъже да мятат с надежда въдици в отклонените и опитомени води на Сома.

Всичко оживя отново. Това, което беше смятал за мъртъв и вкаменен спомен, се въздигаше и пламтеше у него. Никога не беше предполагал, че нещо подобно ще се случи, дори в миговете на най-дълбока самота, под най-ужасния обстрел, когато търсеше най-примитивни и детински начини да си възвърне куража. На никакъв етап не беше превръщал спомена за Изабел или случилото се между тях в източник на надежда и смисъл, нито дори в средство за бягство от притискащата го реалност, в която се бе озовал. Срещата с Жан обаче направи нещо необикновено с него: превърна събитията от последните три години в нещо, което ако не можеше докрай да проумее, то поне можеше да понесе.

Прекоси южния край на булеварда и продължи да върви. Не можеше да повярва, че къщата все още е там; беше толкова нереално, колкото спомена за смъртта му, когато животът го примами обратно с неясни обещания, или колкото образите от битките, когато му се струваше, че времето се срутва.

Тогава видя червения бръшлян, плъзнал до каменния балкон на втория етаж; тежката врата с орнаменти от ковано желязо; сивите плочи на покрива, който се спускаше под най-различни ъгли по неправилните очертания на стаите и коридорите. Спокойната внушителна фасада притежаваше безспорна стабилност.

В устата му се върна вкусът от онова време. Усещаше дори миризмата на паркетина, с който прислужницата лъскаше дървените подове. Как й беше името? Маргьорит. Гъстото червено вино, което Азер обикновено поднасяше на вечеря в прашни бутилки, сухо и с много танин; звукът от стъпки, които изглеждаха измамно близо или измамно далече; мирисът на тютюн за лула във всекидневната; роклите на Изабел, едва доловимият им розов аромат, безупречната им чистота и усещането, че е облякла не просто дреха, а костюм, който не подхождаше на къщата, а на някакъв свят, съществуващ само в мислите й. Всичко се върна с шеметна яснота, както и чувството, че скритият вътрешен живот на Изабел по някакъв начин е в унисон с неговия собствен. Докато стоеше на тъмната улица и се взираше в къщата, той си спомни и трескавия си възторг, когато откри, че е прав.

Пресече улицата и се вгледа по-внимателно. Портите бяха заключени и вътре не се виждаха светлини. Повървя още малко, за да види и страничната стена. Там беше окачено голямо парче брезент, имаше следи от ремонт и купчини тухли, които очакваха да бъдат изнесени. Доколкото можеше да види, голям участък отзад беше срутен. Сигурно са стреляли с големи оръдия и попадението е било директно, а може да са били и две. Стивън изчисли, че по-голямата част от всекидневната е била разрушена, както и още няколко по-малки стаи на първия етаж. Над тях са били задните спални, включително помещенията на прислугата и червената стая.